Определение № 50001 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1204/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Пл. П. като пълномощник на Ю. Ц. Р. срещу определение № 3176 от 02.12.2021 г. по в.гр.д. № 932/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на разноски, които се дължат за първата инстанция, както и в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на адв. С. Б. разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В писмен отговор на частната жалба ответната страна Г. Е. Н. изразява становище, че същата е недопустима, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. В допълнителен писмен отговор изразява становище, че същата е неоснователна, тъй като дължимите на страните разноски са правилно определени от въззивния съд. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 261440 от 27.11.2020 г. по гр.д. № 4894/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Г. Е. Н. против Ю. Ц. Р. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 66 000 лв. Със същото решение съдът е осъдил Г. Е. Н. да заплати на ответника Р. разноски по делото за първата инстанция в размер на 2 660 лв., от които за адвокатско възнаграждение, намалено по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, в размер на 2 510 лв., и разноски за депозит на вещо лице в размер на 150 лв. С въззивно решение № 948 от 09.08.2021 г. по в.гр.д. № 932/2021 г. на Софийски апелативен съд е отменено решението на Софийски градски съд в частта, в частта, с която предявеният от Г. Е. Н. против Ю. Ц. Р. иск е отхвърлен до размера на сумата от 20 000 лв., както и в частта, с която Е. Н. е осъден да заплати на Ю. Р. разноски за разликата над 2300 лв. Постановено е друго по същество на спора, с което Ю. Ц. Р. е осъден да заплати на Г. Е. Н. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано 28.08.2014 г., както и да заплати на адв. С. Б. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА в размер на 1 521.21 лв. С молба от 28.10.2021 г. Ю. Р. е сезирал въззивния съд с искане за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното решение в частта за разноските, като му бъдат присъдени сторените от него разноски за двете инстанции в общ размер на 3 498.80 лв., а на ищеца Г. Н. бъдат присъдени разноски в размер на 760 лв. С обжалваното определение, предмет на настоящото производство, въззивният съд е приел, че с оглед уважената и отхвърлената част на иска ответникът има право на разноски за първата инстанция в размер на 1 854.02 лв., а за въззивната инстанция- в размер на 1 749.40 лв. Тъй като ищецът Н. не е направил искане за изменение на решението в частта за разноските, съдът е приел, че положението на ответната страна не може да бъде влошавано и затова е присъдил разноски допълнително в размер на 228.26 лв. Със същото определение е изменил решението си в частта, с която е осъдил Ю. Р. да заплати на адв. С. Б. адвокатско възнаграждение в размер общо за двете инстанции 1 521.06 лв. вместо присъдените 1 521.21 лв. При тези данни настоящият състав намира частната жалба за неоснователна. Заплатеното от жалбоподателя Ю. Р. за адвокатско възнаграждение за първата инстанция е редуцирано при условията на чл. 78, ал.5 ГПК до размера на сумата 2 510 лв. Този размер е присъден в полза на ответника, наред със заплатения от него депозит от 150 лв. за вещото лице, или общо присъдените разноски са в размер на 2 660 лв. С въззивното решение Софийският апелативен съд с оглед изхода на делото във въззивната инстанция е отменил първоинстанционното решение в частта за разноските за разликата над 2 300 лв., т.е. същото е потвърдено в частта, с която Г. Н. е осъден да заплати на Ю. Р. разноски за адвокатско възнаграждение и за вещо лице в размер на 2 300 лв. Заплатеното от Ю. Р. адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция е в размер на 2 510 лв. Съобразно уважената част от претенцията /за 20 000 лв./ и отхвърлената част/ 46 000 лв./ съдът е осъдил ищеца Г. Н. да му заплати разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1521.21 лв., при дължими такива в размер на 1 749.40 лв., т.е. присъдени са 228.18 лв. по-малко. С обжалваното определение тази разлика е присъдена в полза на жалбоподателя. Изложеното налага извод, че оплакването на жалбоподателя за това, че въззивният съд не е присъдил по реда на чл. 248 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, респ. за двете инстанции е присъдил такива в по - малък размер, са неоснователни. Жалбоподателят не отчита обстоятелството, че първоинстанционтото решение в частта, с която са му присъдени разноски в размер на 2 300 лв. е потвърдено. Неоснователно е и оплакването, че дължимото на адв. С. Б. адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.2 ЗА, което жалбоподателя е осъден да заплати, е в завишен размер и не съответства на уважената, респ. отхвърлената част на иска. При уважена претенция в размер на 20 000 лв., дължимото адвокатско възнаграждение, определено по правилото на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение е в минимален размер от 2 260 лв. / по 1 130 лв. за всяка инстанция/. Присъденото такова от 1 521.06 лв. е под този размер, но в тази част няма искане по чл. 248 ГПК за изменение както на постановеното решение, така и жалба срещу определението на въззивния съд. По тези съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното съдът