Определение № 2624 от 14.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2122/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 от ГПК във връзка с чл.407, ал.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 2160/05.04.2024г., подадена от ПК „ЕДИНСТВО“ чрез председателя й В. В. срещу разпореждане №99/01.03.2024г., постановено по в.гр.д. № 457/2023г. на Великотърновския апелативен съд, с което е разпоредено да бъде издаден изпълнителен лист. Частният жалбоподател счита, че обжалваното разпореждане е нищожно и незаконосъобразно. Поддържа, че е нищожно, защото е постановено от въззивен съд – Апелативен съд – Велико Търново, а чл. 405, ал.1 от ГПК постановявал, че издаването на изпълнителен лист е по молба пред първоинстанционния съд, в случая – ОС – Ловеч. Това правело според касаторът самия изпълнителен лист некомпетентен. Счита, че разпореждането е и незаконосъобразно, тъй като във въззивното решение имало само едно осъдително разпореждане, а първото посочено от ОС – Ловеч било отменено, но и дори да не било отменено, било на първоинстанционен съд и не подлежало на изпълнение. С оглед изложените съображения претендира отмяна на разпореждането. Ответната по частната жалба страна – ЕТ „Д. И.- С.“ оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. К. В. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 27.06.2024г. Счита, че финалната част на разпоредбата на чл. 405, ал.2 от ГПК предвижда възможност въззивният съд, като постановил подлежащия на изпълнение акт, да издаде изпълнителен лист, в която насока цитира и практика на ВКС. Претендира разноски по приложен списък, като представя и договор за правна защита и съдействие. Съдът като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното: С обжалваното разпореждане №99/01.03.2024г. по молба на ищцата от 29.02.2024г., АС – Велико Търново е разпоредил издаване на изпълнителен лист, като е указал да се възпроизведат диспозитивите на решенията. Съгласно представената покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Р. Д., частният жалбоподател е получил такава на 26.03.2024г. С въззивното решение, АС – Велико Търново е постановил отмяна на решение № 125/ 07.07.2023 г. по гр. д. № 326/ 2022 г. по описа на ОС – Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявеният от ЕТ „Д. И. – С.“ против Потребителна кооперация „Единство“ [населено място] иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от извършени подобрения в търговски обект - „Ресторант“, с адрес [населено място], общ. Т., област Л., [улица], за сумата над 7 674.64 лв. до 34 833.50 лв., и вместо това е осъдил Потребителна кооперация „Единство“ да заплати на ЕТ „Д. И. – С.“ сумата над 7674.64 лв. до 34 833.50 лв. или сумата 27 158.86 лв. - обезщетение за неоснователно обогатяване от извършени подобрения в търговски обект - „Ресторант“, с адрес [населено място], общ. Т., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска - 28.07.2022 г. до окончателно изплащане, както и сумата 2 453.77 лв. – разноски. ВКС, Търговска колегия, състав на Второ т.о. намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, подадена в законоустановения срок, съобразено с оглед датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение, но разгледана по същество е неоснователна. Първата хипотеза на чл. 405, ал. 2 ГПК, според която изпълнителният лист се издава от съда, който е разглеждал делото като първа инстанция, се отнася само до влезлите в сила към момента на подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист осъдителни решения. За невлезлите в сила въззивни решения, като подлежащи на незабавно изпълнение, разпореждането за издаване на изпълнителен лист се постановява от съда, постановил решението. В този смисъл е константната практика на ВКС /напр. определение № 441/13.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2946/2015 г. на III-то г. о., определение № 82/12.03.2020 г. по ч. гр. д № 755/2020 г. на III-то г. о., определение № 563/01.11.2016 г. по ч. т. д. № 2047/2016 г. на II-ро т. о., определение № 202/03.04.2017 г. по ч. т. д. № 139/2017 г. на II-ро т. о., определение № 201/20.04.2017 г. по ч. т. д. № 782/2017 г. на I-во т. о., определение № 118/12.03.2020 г. по ч. т. д. № 38/2020 г. на I-во т. о., определение № 57/04.02.2021 г. по ч. т. д. № 57/2021 г. на I-во г. о., опр.№57/04.02.2021г. по ч.т.д.№57/2021г., 1 т.о. и мн.др./. В случая към датата на постановяване на обжалваното разпореждане, въззивното решение не е било влязло в сила. Поради това съгласно чл. 405, ал. 2, пр. последно ГПК компетентен да разгледа молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на решение, подлежащо на незабавно изпълнение е съдът, постановил решението, в случая въззивният съд. С оглед горното не може да се възприеме довода на частният жалбоподател, че разпореждането е нищожно, като постановено от некомпетенен съдия, тъй като въззивният съд има функционална компетентност по чл.405, ал.2, предл.трето ГПК. Съдията-докладчик правилно е констатирал, че актът, въз основа на който се иска издаване на изпълнителен лист, е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, поради което разпореждането се явява законосъобразно. Съгласно чл. 404, т. 1 ГПК на принудително изпълнение подлежат както влезлите в сила решения, така и осъдителните решения на въззивните съдилища, и въз основа на тях съдът издава изпълнителен лист по молба на страната, която има право на принудително изпълнение. Изпълнителният лист удостоверява признатото с въззивното решение притезание, подлежащо на принудително удовлетворяване, със съдържанието, индивидуализирано в диспозитива на решението, респективно – при потвърждаване на първоинстанционното решение, със съдържанието, индивидуализирано в това решение. В случая, с потвърдителния диспозитив на въззивното решение, е налице изпълнително основание и в тази потвърдена част на първоинстанционното решение, като към момента на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист и произнасяне на съда, все още въззивното решение не е влязло в сила, срещу същото е била подадена касационна жалба, макар и нередовна. Самият факт, че е постановено осъдително въззивно решение, изпълнението на което не е спряно от Върховният касационен съд по реда на чл. 282, ал.2 ГПК, означава, че е налице годно изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1 във вр. с чл. 405, ал. 1 ГПК. Неправилно е и разбирането на жалбоподателя, че изпълнителното основание е осъдителното решение на първоинстанционния съд, а не въззивното решение, с което то е потвърдено, поради което в тази част незаконосъобразно бил издаден изпълнителен лист от въззивния съд. Правните последици се пораждат от акта на въззивната инстанция, независимо дали с него е потвърдено първоинстанциноното решение или е постановен друг резултат. Поради това компетентен да издаде изпълнителния лист е именно въззивният съд. / в този смисъл е налице и изрична практика на ВКС, обективирана в опр.№509/14.06.2012г. по ч.т.д.№1007/2011г., 2 т.о. и мн.др. С оглед горното именно АС-Велико Търново е разгледал и уважил молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на невлязлото към онзи момент въззивно решение. С оглед изхода на спора, разноски се следват на ответната страна, която претендира такива по списък, а именно адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие по образец №115645/25.06.2024г. сумата е заплатена изцяло и в брой, т.е. същият съставлява и разписка за заплащането. Предвид горното на ответницата по частната касационна жалба следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в горепосочения размер. Предвид изложените мотиви, ВКС намира, че жалбата е неоснователна и обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Воден от горните съображения съдът