Определение № 2310 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1090/2024 г.

Производството е по чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба с вх. №12737/17.07.2024г., подадена от ответника по касационното производство –„ИМЕА“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – адв. А. М., с искане за изменение на постановеното от ВКС определение №1695/20.06.2024г. по к.т.д. №1090/2024г. по чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по в.т.д.№478/2023г. на АС - Пловдив, в частта на разноските, като му бъде присъдено адвокатско възнаграждение, възлизащо на сумата за заплатен адвокатски хонорар в размер на 9 000 лв. Посочил е, че е приложил списък на разноските към отговора на касационната жалба по реда на чл. 80 от ГПК, както и че е установено тяхното извършване. С оглед горното претендира присъждане на направените за касационното производство разноски в пълен размер. Ответната по молбата страна – „Кредит инвест консулт“ ООД оспорва искането по съображения, подробно изложени в писмено становище от 12.08.2024г. Претендира отхвърляне на искането, като счита, че производството по несъстоятелност е многофазно и в първа фаза се установява състоянието на неплатежоспособност и бил приложим чл. 7, ал.1, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, т.е. като за неоценяем иск в размер на 1000 лв. Възразява и че търсеният размер на адвокатски хонорар е прекомерен по подробно изложените в становището доводи, като претендира намаляването му на основание чл. 78, ал.5 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Молбата е депозирана в срок, а именно едномесечен от постановяване на акта, допустима е, тъй като в отговора на касационната жалба е обективиран списък на разноските по чл. 80 от ГПК и се явява процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. С отговора на касационната жалба, ответнатата страна е поискала присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като е посочила и техния размер – 9000лв. и е приложен договор за правна защита и съдействие №005852 от 10.05.2024г., по образец на АК – Пазарджик, в който е посочено, че сумата е заплатена в брой. Настоящият съдебен състав на ВКС не е присъдил поисканите разноски за адвокатско възнаграждение на ответната страна, поради което искането за допълване се явява основателно. По размера на адвокатското възнаграждение и като съобрази направеното от противната страна възражение за прекомерност, ВКС намира следното: Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв., с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при определяне на възнаграждението на процесуалните представители на ищеца, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката. Предвид горното и с оглед спорния материален интерес при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в настоящия процес, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението да е в размер на 4500 лв., която сума следва да се присъди като разноски на ответната страна. В случая защитата на ответника по касация е ограничена до подаване на отговор на касационната жалба и присъждане на разноски в по-голям размер не отговаря на горепосочените критерии. С оглед горното съдът намира, че искането за допълване на определението, чрез присъждане на направените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъде присъдено адвокатско възнаграждение на ответника по касация в размер на сумата от 4500 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.