Решение № 5745 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 963/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационната жалба на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Хасково (ТП на НОИ - Хасково) чрез гл. юрк. Запрянова, срещу Решение № 8506/11.12.2025 г., постановено по адм. д. № 1680/2025 г. на Административен съд (АС) - Хасково, с което е отменено издаденото от касатора Решение № 1012-26-426-1 от 24.09.2025 г. и потвърденото с него разпореждане [номер]-2140-26-678/21.08.2025 г. на ръководител на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково, преписката е изпратена на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Хасково за ново произнасяне по заявлението на С. И. А. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Наведено е касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК, аргументирано с довод за неправилно приложение на разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, постановяване на друго такова по съществото на спора, с което да се отхвърли оспорването срещу административния акт, претендират се разноски и при условията на евентуалност се възразява за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба, С. И. А., чрез адв. Челебиев, в писмено становище оспорва основателността на жалбата, иска оставяне в сила на решението и присъждане на разноски по списък. Прокурорът от ВКП дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. Пред АС – Хасково е оспорено издаденото от касатора Решение № 1012-26-426-1 от 24.09.2025 г. с което е отхвърлена жалбата на А. срещу разпореждане [номер]-2140-26-678/21.08.2025 г. на ръководител на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково, с което на основание чл. 68, ал. 1 - 3 от КСО е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на настоящия ответник. Съдът от първа инстанция е приел, че то е издадено от компетентен по материя и територия орган по чл. 117, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, б. а) от КСО, че това се отнася и до потвърденото с него разпореждане на длъжностно лице с правомощия по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО - на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Хасково. Изложил е съображения, че са спазени изискванията за форма и съдържание с подробни и последователни правни и фактически съображения, но не съответства на материалния закон. Решението е правилно. Тезата на администрацията е, че А. няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 68 ал. 1 - 2 от КСО, тъй като е навършила изискуемата възраст, но осигурителният й стаж е 16 г., 01 м. и 9 дни вместо предвидения в нормата 36 години и 8 месеца. Не са налице и условията за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като заявителката е навършила [възраст], но нейният действителен осигурителен стаж е по-малко от 15 години. Зачетеният стаж за времето като неработеща майка за периода от 15.02.1980 г. до 19.12.1980 г. (10 месеца, 04 дни); от 02.12.1984 г. до 28.12.1984 г., (26 дни) и от 03.07.1989 г. до 16.11.1991 г. (2 години, 4 месеца, 13 дни) или общо за срока от 3 години, 3 месеца и 13 дни, не представлява действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ПЗР на КСО. АС – Хасково е дефинирал спора като правен и налагащ преценка дали описаният зачетен стаж на А. за времето като неработеща майка следва да бъде признат за неин действителен осигурителен стаж, а оттук - налице ли са предпоставките на чл. 68, ал. 3 от КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ). Периодите, през които заявителката за отпускане на пенсия е била неработеща майка с начална дата 15.02.1980 г. и крайна 16.11.1991 г., обуславят приложимост на § 9, ал. 1 ПЗР на КСО - времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Според чл. 80 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП, отм.) за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (ЗП, отм.) се зачита и времето, прекарано в законоустановения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Относима към случая е и действащата към този период Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по отменения ЗП. С Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, обн. ДВ, бр. 2 от 1968 г., времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г. от неработещи жени – майки или осиновителки, се признава за трудов стаж. Понастоящем законодателят не разграничава жените, които не работят поради това, че са майки на малки деца, и тези, които полагат труд и са осигурени за този риск при общественото осигуряване при майчинство, включително и в хипотезите на чл. 68, ал. 1-3 от КСО. По приложението на § 1, т. 12 от ДР на КСО е налице последователна практика на тази инстанция, съобразяваща многообразието на житейските хипотези и форми на трудова дейност през периодите на ползване на отпуск, свързани с майчинството, особената закрила на този социален риск, прогласена в чл. 17 и 47 от Конституцията на Република България и разрешенията, дадени с Решение по к. д. № 9/2005 г. на Конституционния съд, на която оспореният съдебен акт съответства. По тези съображения се налага извод, че той не е засегнат от наведените от касатора отменителни основания и следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора и своевременно заявеното искане на ответника по касация се дължат сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 320 евро, възражението за чиято прекомерност е неоснователно с оглед обема и качеството на осъществената от адв. Челебиев процесуална защита. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,