Определение № 1382 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1774/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на процесуалния представител на ищците Р. М. Р. и М. М. А. – адв. К. Д. против определение № 227/12.09.2023 г. по в.т.д.№ 78/2023 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му, с правно основание чл. 248 ГПК, за изменение на въззивното решение, в частта му с характер на определение, по възмездяване на разноски за въззивното производство, с присъждане, на основание чл. 38 ал. 2 вр. с ал.1 т. 2 Закона за адвокатурата вр. с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на допълнително възнаграждение за осъществяваната от процесуалния представител защита, за разликата над присъдената сума от 700 лева и до размера на 2440 лева общо. Оспорва се правилността на въззивното определение, с което е определено възнаграждение по неясни критерии, вместо върху два самостоятелни обжалваеми интереса от 8000 лева за единия и 12 000 лева за другия ищец, с приложение разпоредбите на чл. 7 ал. 2 т. 2 и т. 3 от Наредбата, в редакцията й към датата на приключване на устните състезния, която е актуална и към датата на образуване на въззивното производство. Наличието на самостоятелни искове предпоставя присъждането и на самостоятелно определимо по правилата на Наредбата възнаграждение, в който смисъл жалбоподателят цитира практика на ВКС. Обосновава се неприложимост на чл. 9 ал. 1 от Наредбата, тъй като за датата на единственото открито съдебно заседание във въззивна инстанция пълномощникът на ищците е депозирал писмено становище, което намира равностойно на осъществено в зала представителство. Ответната страна – ЗAД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ АД – е депозирала отговор за неоснователност на жалбата, аргументирайки се, че обемът на действително предоставената от адв. Д. защита отговаря на определеното му възнаграждение. Намира приложима разпоредбата на чл. 9 от Наредбата. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Въззивното производство е образувано по жалба на ответното застрахователно дружество, като е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която същото е осъдено да заплати в полза на Р. Р. застрахователно обезщетение от 12 000 лева и в полза на М. А. застрахователно обезщетение от 8 000 лева. Въззивният съд е оставил без уважение въззивната жалба на ЗAД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ АД, но присъдил адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците от адв. Д., определимо по реда на чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 ЗАдв., в размер на 700 лева, съгласно чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за подаден отговор на въззивната жалба. За да откаже изменение на определението си по разпределяне отговорността за разноските за въззивна инстанция, въззивният съд се е мотивирал с фактическата и правната сложност на делото, принципно изводима от вида на заявената претенция, обема на събраните доказателства и извършените от страните процесуални действия. Съобразил е, че по конкретното дело, с предмет искове по чл. 432 КЗ, адв. Д. е представил единствено отговор на въззивна жалба, без явяване в открито съдебно заседание, като не са събирани и нови доказателства във въззивна инстанция, поради което е неоснователно искането му за увеличаване на дължимото възнаграждение. Частната жалба е частично основателна. Независимо от определяне на възнаграждението на процесуалния представител в хипотезата на чл. 38 ЗАдв. - от съда, без договарянето му по размер въз основа на договор за правна помощ между същия и представляваните, налице са две самостоятелни мандатни правоотношения, със самостоятелен предмет на защита - самостоятелно / и само за процесуална икономия предявено в общо производство / право на обезщетяване на всеки от ищците, макар въз основа на съвпадащи правопораждащи факти и на едно и също правно основание. Не е налице презумпция за еднаквост на дължимата защита при подобно кумулиране на искове, нито презумпция за еднаквост в защитата срещу предявена обща въззивна жалба, доколкото теоретично всеки от въззиваемите би могъл да противопостави различни фактически и правни доводи. Обективно всеки от ищците носи тежестта за доказване на собствените си вреди, макар в причинна връзка с общи с другите ищци, правопораждащи за правото му на обезщетение, факти. При възмездяването на разноски, обаче, законодателят не е предвидил право на съда да преценява съдържанието и качеството на защитата / за последното се изхожда от праввния резултат /, а само предоставянето й по вид и обем. Поради това е неправилно съобразяването и на начина, по който същата е осъществена – с общ отговор на въззивната жалба от името на въззиваемите, при еднаквост на наведените съображения в защита на всеки от въззиваемите / обективно възможно в случая, но не задължително възможно във всички случаи на кумулиране на искове /. Няма законово основание да се приеме, че начина на определяне на възнаграждението, в хипотезата на защита по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. – от съда, обуславя различен, от предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, начин за определяне на размера му – според материалния интерес по всеки отделен иск, както би бил съобразяван задължителния минимум и в общия случай на договаряне между страна и пълномощник, както и ако би било налице самостоятелно предявяване на исковете от всеки от ищците, в отделни производства, макар при защита от едно и също лице – процесуален представител. Процесуалната икономия при предявяване на самостоятелни искове, в общо съдебно производство, законодателят не е обвързал с изрични норми – отклонение от общия ред за определяне на отговорността за разноски. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 50467/30.11.2022 г. по ч.т.д. № 395/2022 г. на ВКС, определение № 200/19.05.2021 г. по ч.т.д. № 1731/2020 г. на ВКС и др. Несъстоятелен е довода за неприложимост на чл. 9 ал. 1 от Наредбата, предвид депозираното от адв. Д. писмено становище / молба вх.№ 3083/12.06.2023 г./ за открито съдебно заседание. Поради липсата на нови процесуални действия, вкл. по представяне на нови доказателства във въззивна инстанция, становището по същество дублира отговора на въззивната жалба, респ. не допълва осъществената вече защита с различна такава по вид и обем. Без значение в случая е и фактическата и правната сложност на спора, тъй като се претендира присъждане на минимума според Наредбата. Възнаграждението за процесуално представителство следва да се определи за всеки от ищците поотделно, съобразно защитения във въззивна инстанция материален интерес – съответно 12 000 лева и 8 000 лева .По аргумент от новата разпоредба на чл. 2 ал. 9 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС (ДВ, бр. 88 от 2022 г.), размерът на възнаграждението се определя при приключване на производството пред съответната инстанция, за защита по което се претендира заплащането му, тъй като само към този момент може да се прецени действителният вид и обем на извършените процесуални действия. Действащата редакция на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 7 ал. 2 т. 3 и т. 2 от Наредба № 1/2004 г. към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция е тази след изменението и допълнението й, обн. в ДВ бр.88 от 4 Ноември 2022 г. Така изчислено възнаграждението възлиза съответно на 1100 лева / ¾ (1300 + 9% х 2000) / и 825 лева / ¾ (400 + 10% от 7000) / или общо сумата 1 935 лева. Като се приспадне вече присъденото възнаграждение, остава дължим допълнителен остатък от 1 235 лева, до който размер частната жалба е основателна. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение