Определение № 4295 от 27.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 667/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийския районен съд срещу въззивно решение № 1212/30.10.2023 г. по в.гр.д. № 3176/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което Софийският районен съд е осъден да заплати на Д. И. П. още 2 000 лева (разликата между определените от САС 3 000 лева и присъдените от СГС 1 000 лева) обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на продължило 4 години и 2 месеца производство по гражданско дело за произнасяне по иск с правно основание чл.200, ал..1 КТ. Ответната страна Д. И. П. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано решение по въззивно дело, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване (искът е с цена 30 000 лева), жалбата е подадена в срок от страна по делото, която има право и интерес да обжалва и е редовна. След като е изяснил делото от фактическа страна, от правна страна въззивният съд е приел следното: Общата продължителност на производството по делото, което е приключило само в една съдебна инстанция, е 4 години и 2 месеца, производството по делото се отличава с големи периоди, в които не са извършвани процесуални действия от страна на съда, за което са били подавани и молби: почти 11 месеца не е било насрочено първо съдебно заседание, решението е било постановено 1 година и 7 дни след изтичане на срока по чл.235, ал.5 ГПК, респективно 10 месеца и 7 дни след изтичането на приетия за разумен тримесечен срок. Няма данни гражданският съд да е извършил множество и сложни процесуални действия. Проведени са две съдебни заседания. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, независимо от това, че към първоначално образуваното производство е присъединено още едно дело, тъй като двете производства са с един и същ предмет, на едно и също правно основание – чл.200, ал.1 КТ, ищците са наследници на едно и също починало лице, а ответникът е бил негов работодател. Продължителността на производството не се дължи на действия на ищцата. Така е формиран извод, че разумният срок за разглеждане и приключване на делото е нарушен, налице е бавно правосъдие. Необоснованото забавяне на производството по делото и това, че забавеното дело е било свързано със смъртта на сина на ищцата и е причинило неимуществени вреди под формата на стрес, напрежение, несигурност, липса на спокойствие, като наличието им е установено през целия период на висящност на воденото дело. Неспазването на разумния срок на продължителност винаги увеличава вредните последици. При отчитане на тези обстоятелства, както и това, че е разглеждан иск по чл.200, ал.1 КТ – претендира се обезщетение за трудова злополука – смърт на сина на ищцата, съдът е приел, че е налице кумулиране на негативни изживявания. Така съдът е определил размера на обезщетението на 3 000 лева. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с довод, че по делото не е установено настъпването на значителни (извънмерни) вреди, които да са предпоставка за уважаването на иска и присъждане на обезщетение в размер на 3 000 лева, въззивният жалбоподател СРС извежда материалноправния въпрос за приложението на изискването за настъпване на значителна вреда и нейното доказване в процеса (по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ), за който твърди, че е разрешен в противоречие с т.11 от ППВС 4/23.12.1968 г. и със следните решения на ВКС по гр.д. № 4835/2018 г. на III г.о., по гр.д. № 5992/2015 г. на III г.о., по гр.д. № 924/2019 г. на IV г.о., по т.д. № 965/2015 г. на I т.о., които не представя с касационната си жалба. Посочените постановление и решения са постановени по приложението на чл.52 ЗЗД по въпроса за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, по който с посоченото ППВС и с последващата практика на ВС и ВКС е установена практика в смисъл: Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Приетото от въззивният съд не е противоречие, а в съответствие с установената практика. Поради изложеното не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 1 200 лева, съгласно представен списък на разноски, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представен договор за процесуално представителство. Воден от изложеното съдът