Определение № 1247 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 63/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ против решение № 434 от 17.10.2022 г., постановено по въззивно търговско дело № 380 по описа за 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е потвърдено решение № 260060 от 23.2.2022 г. по търг. д. № 90 по описа за 2020 г. на Пловдивския окръжен съд в частите, с които дружеството е осъдено да заплати на В. Г. И. 20 000 лв. и на Й. И. С. 10800 лв. обезщетения за неимуществени вреди, причинени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 11.09.2018 г. около 5 часа по АМ“Тракия“ в района на 20.800 км в резултат на действията на В. Р. Ж. при управление на лек автомобил „Опел“, модел „Астра“, рег. [рег.номер на МПС], с валидна застрахователна полица „Гражданска отговорност“, издадена от дружеството.

Касаторът счита, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон–основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?

3. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС №4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?

4. Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, да обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

5. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

6. При определяне степента на съпричиняването следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?

7. При определяне размера на съпричиняването трябва ли съдът да посочи критерии?

8. В случай че пострадалият пътник в автомобил е допринесъл за реализиране на вредоносните последици и травматичните му увреждания не биха настъпили, ако с поведението си бе спазил нормативното задължение по Закона за движението по пътищата за ползване на обезопасителен колан, как следва да се отчете обемът на съпричиняване?

Агенция „Пътна инфраструктура“, В. Г. И. и Й. И. С. застъпват становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорват касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Пловдивският окръжен съд е осъдил застрахователното дружество да заплати на ищците В. Г. И. 20 000 лв. и на Й. И. С. 10800 лв. обезщетения за неимуществени вреди, причинени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 11.09.2018 г. около 5 часа по АМ“Тракия“ в района на 20.800 км в резултат на действията на В. Р. Ж. при управление на лек автомобил „Опел“, модел „Астра“, рег. [рег.номер на МПС], с валидна застрахователна полица „Гражданска отговорност“, издадена от дружеството. Въз основа на събраните по делото доказателства и на влязлото в сила споразумение в наказателното производство този съд е приел, че виновно и поради нарушаване на правилата на ЗДвП водачът на лекия автомобил „Опел“ е причинил пътнотранспортното произшествие, от което са пострадали ищците и носи отговорност да ги обезщети за причинените вреди. Тъй като виновният водач е застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество, ищците имат право да искат обезщетението пряко от това дружество. За да определи размера на обезщетенията, първоинстанционният съд е взел предвид, че ищците са претърпели описаните в съдебно-медицинската експертиза травматични увреждания, а В. И. и психически затруднения/изпитан страх, безсъние, невъзможност да шофира, стрес/. Критериите, които е приложил са възрастта на ищците, образованието, социалния им статус, необходимия период за възстановяване, изживените болки и страдания и средната работна заплата за страната за 2018 г. в размер на 510 лв. Определеното на Й. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв. е намалено с 10 процента заради съпричиняването, изразяващо се в непоставяне на предпазния колан.

Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение застрахователното дружество е оспорило присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди като несъобразени с обществения критерий за справедливост и практиката на съдилищата за подобни случаи. Посочило е, че размерът на съпричиняване е занижен и следва да бъде увеличен на 30-40%.

Пловдивският апелативен съд подробно е обсъдил оспорения размер на присъдените обезщетения. Констатирал е, че ищецът В. И. е претърпял увреждания, засягащи левия горен в областта на предмишницата и палеца и десния долен в областта на колянната става крайници с възпаление на раната в предмишницата, за които е било предприето оперативно и медикаментозно лечение, съпътствани със силни физически болки, наложили продължителен прием на болкоуспокояващи лекарства. Претърпял е и неудобства и ограничения в битов и социален план поради невъзможността да се обслужва сам и да проявява обичайните за него активности, като възстановителният период е продължил до един месец. Понастоящем са налице остатъчни поражения, свързани с обезобразяване и обезчувствяване на кожата в областта на лявата предмишница и болки в коляното при натоварване и промяна на времето, а произшествието му се е отразило негативно и в психо-емоционален план, защото е бил водач на лекия автомобил, ударен челно. При тези увреждания въззивният съд е счел, че няма основания да приеме по-нисък от определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди на В. И. размер от 20 000 лв. До същия извод е достигнал и по отношение на размера на обезщетението, присъдено на Й. С.. Този ищец е претърпял счупване на ребро, което се характеризира със значителни физически болки заради които се е наложило да потърси спешна медицинска помощ и да приема предписаните му болкоуспокояващи медикаменти. Въззивният съд се е съгласил с приетия от Пловдивския окръжен съд процент на съпричиняване и е счел за неоснователно възражението на дружеството, че този процент е по-висок. Обосновал се е със заключението на съдебно-медицинската експертиза, според която липсата на предпазен колан касае страничните увреди, каквито при С. са кръвонасяданията на гръдния кош по средната мишнична линия вляво и вдясно и по лицето вдясно, но не и счупването на 9-то ребро, което е най-сериозната му травма.

Касаторът твърди, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като липсват конкретни ясни мотиви по приложението на чл.52 от ЗЗД и са неясни причините за определяне на обезщетение в значително завишен размер от обичайните при компенсиране на вреди от този тип. Настоящата инстанция констатира, че противно на твърдението на касатора, мотивите на Пловдивския апелативен съд относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди са достатъчно конкретни и ясни, а само от съдържанието на решението не може да се установи, че обезщетенията са в значително завишен размер от обичайните. Ето защо касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд като очевидно неправилно не може да се допусне.

Касаторът не е посочил кои доказателства, свързани с размерите на неимуществените вреди, въззивният съд не е обсъдил и не е преценил с оглед тяхната достоверност, а и такива процесуални пропуски не се констатират. Ето защо разрешението на четвъртия въпрос на касатора, дадено от въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС и не може да послужи като основание за касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите на касатора, свързани с начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди/1,2,3 и 5 въпрос/. Тези въпроси са от значение за изхода на спора, но не са налице допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът не е представил други съдебни решения за аналогични случаи, за да обоснове твърдението си, че определените в случая обезщетения са по-високи от обичайните. Касационният съд не установява такива различия в размерите на присъдените обезщетения, нито констатира пренебрегване на обществено-икономическите и социални условия при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В изложението си касаторът е цитирал решения № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. и № 111 от 1.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на II ТО на ВКС, на които въззивното решение противоречи. Според тези решения понятието "справедливост" по вложения от законодателя смисъл в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да прецени в тяхната съвкупност. По този начин е определил размерите на неимуществените вреди и въззивният съд-преценил е в съвкупност конкретните обстоятелства, които ги обуславят.

Не може да се допусне касационно обжалване и по въпросите на касатора относно съпричиняването на увреждането поради непоставен предпазен колан от ищеца Й. С./6, 7 и 8 въпрос/. По тези въпроси касаторът не е обосновал допускането на касационно обжалване с посочване на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, нито е посочил практика на ВКС. Въззивният съд е обосновал ниския размер на съпричиняването с това, че липсата на предпазен колан е допринесла за по-леките странични увреждания, но не и за основното увреждане-счупването на реброто. Този извод съответства на практиката на ВКС, според която съпричиняването винаги се определя с оглед конкретната фактическа обстановка и механизма на непозволеното увреждане.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата 1650 лв. възнаграждение на адвокат В. О..

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение