Определение № 3 от 03.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1873/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, [фирма], срещу решение № 1315 от 09.06.2017г. по в.т.д. № 3034 / 2016г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено осъдително решение № 484 / 11.03.2016г. по гр.д. № 5822 / 2016г. по описа на Софийски градски съд, постановено по предявен иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от [фирма] за сумата 459 586,84 лева, представляваща получена на отпаднало основание сума за цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника по посочени фактури, ведно със законната лихва от 16.09.2015г. до изплащане на сумата, както и разноски по делото. В жалбата се поддържат твърденията от въззивната жалба за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което се иска неговата отмяна. Касаторът намира, че въззивният съд при оценяване на извършения от първостепенния съд доклад по чл. 146 ГПК е следвало да коригира грешки на първата инстанция и съответно да даде указания по смисъла на абзац 2 и 3 от т. 2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно нова правна квалификация на иска. Счита, че решаващият съд не е обсъдил доводите от отговора на въззивната жалба; неправилно отказва да приложи материалното право на ЕС; не е посочил в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; не е разгледал по същество възражението му за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й и възражението за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа. Възприема като превратно тълкуването на събраните доказателства, довело до неверни фактически, а оттам и правни изводи. Твърди, че съдът погрешно е приложил неприложима задължителна съдебна практика, която няма общо с предмета на спора в това производство. Намира, че основанието за сключване на договора между страните е разместване на насрещни престации, всяка от които удовлетворява преки имуществени интереси на друга, поради което сделката е законово определена като възмездна и единственият способ на установяване на цените за достъп до електроразпределителната мрежа като съществен елемент на договора е постигане на съгласие между страните. Посочва, че към момента на сключване и изпълнение на договора с периодично изпълнение, решение Ц-33/2012г. на ДЕКВР е действащ индивидуален административен акт, който не е влязъл в сила, но комуто е признато предварително изпълнение по реда на чл. 13, ал. 9 ЗЕ и не замества волята на страните. Същевременно заявява, че нито нормата на чл. 177 АПК, нито тълкуването по аргумент за противното на нормата на чл. 195 АПК не уреждат последиците от отмяната на допуснатото предварително изпълнение. Счита, че в случая е налице законова празнота по смисъла на чл. 46 ЗНА при регулиране на правните последици на съдебна отмяна на ИАА, когато е допуснато предварителното му изпълнение и съдът е следвало да приложи по аналогия правилото на чл.105 АПК –липса на обратно действие по отношение на правата на третите добросъвестни лица. Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма], в представения си отговор оспорва жалбата като излага подробни съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният състав е посочил, че в случая основанието за имуществено разместване е сключеният между страните договор от 29.03.2012г., един от съществените елементи на който –цената за ползване на мрежата, се определя от административен орган, съобразно изрично предоставената му от закона материална компетентност. Между страните по делото са съществували отношения по договор за използване на електроразпределителната мрежа от производител, съобразно чл. 84, ал. 2 от Закона за енергетиката, с който [фирма] като разпределително предприятие се е задължило да предостави на [фирма] в качеството на производител на електрическа енергия чрез фотоволтаична електроцентрала достъп до ползването на електроразпределителната мрежа, срещу задължение за заплащане на възнаграждение, определено като цена за извършения пренос, за което в клаузата на чл. 24 от договора изрично е посочено, че е дължима в размера, утвърден от ДКЕВР. Със споменатото решение № Ц-33 от 14.09.2012г., на основание и съгласно дадените й правомощия с чл. 21, т. 8, във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 13 от Закона за енергетиката (ЗЕ), ДКЕВР е определила, считано от 18.09.2012г., временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи. За осигурения достъп по електроразпределителната мрежа [фирма] е издало процесните фактури общо в размер на исканата сума от 459 586,84 лева с ДДС, която е била заплатена от ответника по касация на жалбоподателя. Безспорно е също така, че размерът на възнаграждението, дължимо като цена на достъпа е определен в съответствие с раздел ІІІ, т. 12 от решение № Ц-33 от 14.09.2012г. С решение № 4131/25.03.2013г. постановено по адм.д. № 12503/2012г. от тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, е отменено решение № Ц-33 от 14.09.2012г. в частта по раздел ІІІ, т. 12. По аргумент а contrario от нормата на чл. 195, ал. 1 АПК, която изрично регламентира действието ex tunc на отмяната на подзаконовия нормативен акт от деня на влизането в сила на съдебното решение, отмяната на индивидуалните и общи административни актове ретроагира към датата на тяхното издаване и заличава с обратна сила произтичащите от тях правни последици. За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, решаващият съд е заключил, че когато бъде отменен административния акт, с който е определена дължимата от производителя –ползувател на мрежата насрещна престация –цена за достъп, с обратна сила се заличават и правните последици на сключения договор, чийто съществен елемент е определен от регулаторния орган, а оттам отпада и основанието за нейното заплащане, респ. за осъщественото въз основа на договора имуществено разместване и за задържане на получената като цена сума. В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „3.1/ Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?; 3.2/ Следва ли чл. 16, §3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?; 3.3/ Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт?; 4.1/ Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правата си на ефективни правни средства?; 4.2/ Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, да допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?”; 5.1/ Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?; 5.2/ Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?; 5.3/ Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?; 5.4/ Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?; 6.1/ Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 6.2/ Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?; Въпрос „пети”/ Следва ли чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 8.1/ Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт –решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?; 8.2/ Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с недоговорен произход?; 8.3/ Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договар и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?; 9.1/ Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието? 9.2/ Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?; 9.3/ Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 9.4/ Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейски парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 10/ Отпадането на съществен елемент от договор за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който то определя, има ли правното действие на а/ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правно действие на незавършен фактически състав на договора?; 11.1/ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?; 11.2/ Допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?; 11.3/ Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?; 12.1/ Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки, съдът вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 от ТЗ?; 12.2/ Допустимо ли съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ –данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК, като посочва следната противоречива практика: решение по гр.д. № 12946/2015г. на СГС, решение № 1938 по гр.д. № 2412/2014г. на ВОС, решение № 1483/27.07.2015г. по гр.д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 468/16.03.2015г. по гр.д. № 3/2015г. на ОС-Варна, решение № 750/20.04.2015г. по гр.д. № 260/2015г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 3020/2014г. на ОС-Варна, решение № 11899/2014г. по описа на ІІІ г.о. на СГС, решение по гр.д. № 1599/2015г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 2768/2014г. на ВОС, решение по гр.д. № 2549/2014г. на ВОС, решение по гр.д. № 8059/2014г. на ІІ-Г на СГС, решение по гр.д. № 1520/2015г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 363/2015г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 850/2015г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 3001/2014г. на ОС-Варна, решение по гр.д. № 50502/2014г. на СРС, решение по гр.д. № 11999/2015г. на СГС, решение по гр.д. № 14086/2015г. на СГС; решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 318/06.07.2012г. по гр.д. № 615/2010г. на І г.о. на ВКС, решение № 246/27.05.2011г. по гр.д. № 1265/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 127/05.10.2011г. по гр.д. № 1027/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 115/18.02.2008г. по гр.д. № 1082/2007г. на V г.о. на ВКС, решение № 523/20.10.2008г. по т.д. № 274/2008г. на І т.о. на ВКС, определение № 434/10.06.2011г. по т.д. № 1137/2010г. на І т.о. на ВКС. В изложението се поддържа и въведеното с касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Също така се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск –приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал. Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз по част от поставените въпроси. Същевременно е образувано тълкувателно дело № 7 / 2017г. на ОСГТК на ВКС, предмет на което са част от формулираните от касатора въпроси, поради което, на основание чл.292 от ГПК, производството по делото следва да бъде спряно до приключване на тълкувателното дело. Водим от горното, Върховният касационен съд