Определение № 2 от 05.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Г. И., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. Р., против решение № 210 от 13 декември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 500/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е отменено решение № 217 от 13 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 569/2018 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково в обжалваната му част, с която Н. Т. М., с адрес в [населено място], е осъден да заплати на И. сумата от 43610 лева обезщетение за имуществени вреди – цена на неправомерно продаден апартамент в [населено място], установени с присъда № 10 от 10 март 2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково, ведно със законната лихва от 31.08.2015 г., и вместо това предявения от И. против М. иск за заплащане на имуществени вреди е отхвърлен, и в тежест на касаторката са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторката, въззивният съд обосновано е приел, че всички възражения на ответника по иска във въззивната му жалба, извън отнасящото се за погасителната давност, са неоснователни, но необосновано и незаконосъобразно е прието, че вземането на касаторката било погасено по давност и то преди предявяването на иска в наказателното производство – прието е, че деликтът е настъпил на 23.08.2004 г., а гражданският иск в наказателния процес е предявен на 22.01.2010 г., т.е. след изтичането на петгодишния давностен срок. По спорния момент за откриването на дееца, се поддържа, че касаторката е узнала за него едва тогава, когато е била уведомена от съда за образуваното н.о.х.д. № 472/2009 г. на окръжния съд в гр. Хасково с разпореждане от 08.12.2009 г., че в качеството на пострадал може да предяви граждански иск. Твърди се, че въпреки причинените вреди, касаторката (и нейните праводатели) години наред е ползвала всевъзможни правни способи за докаже неправомерните действия на ответника, но всякога е губела; съдебните и прокурорски актове са създавали впечатление за абсолютна правомерност на действията на дееца, поради което най-ранния действителен момент за откриването на дееца наистина следва да се счете посочената в решението на първата инстанция дата – 17.11.2008 г., когато М. е привлечен да отговаря за престъплението, включващо като елемент от състава и понесените от касаторката вреди. Съдът освен това не се е занимал с въпроса за спирането на давността, макар в детайли да е проследил развитието на наказателния процес; след като искът е бил предявен преди изтичането на давностния срок от подаването му по н.о.х.д. № 472/2009 г., е настъпило спиране на течението на давността поради висящност на процеса относно вземането, и тя е спряла да тече до 27.03.2014 г., когато, след отмяна на съдебния акт на наказателния съд от въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане, съдът е отказал приемането на гражданския иск. Освен това отказът на съда да приеме за съвместно разглеждане гражданския иск на пострадалия, според практиката на ВКС, не прекъсва тази висящност, доколкото претенцията може да се заяви пред гражданския съд, както е сторено, и ако не се прекъсва висящността, не се прекъсва и спирането на давността; така искът е предявен преди изтичането на давността, поради началния момент на откриването на дееца и поради продължителното нейно спиране поради висящност на процеса относно вземането. Необсъждайки доводите в тази връзка съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводството. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът Н. Т. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. М., в отговор на касационната жалба излага доводи както за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на жалбата по същество. Въззивният съд при постановяване на решението си взема предвид следните обстоятелства: с присъда № 10/10.03.2016 г., постановено по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково, ответникът М. е бил признат за виновен в това, че за периода м. 02.2000 г.-м. 01.2007 г. в различни населени места, без съответното разрешение, извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Закона за банките и по чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции, за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на различни лица срещу определена лихва сам на определени лица и в съучастие с трето лице в качеството на съизвършител на други лица, в т.ч. на 18.10.2000 г. самостоятелно предоставил в [населено място] на Д. и И. И. парична сума в размер на 2500 щатски долара с лихва от 150 щатски долара за срок от 1 месец, с обезпечение на имот, а в началото на м. 11.2000 г. в [населено място] и в [населено място] направил опит да предостави на И. парична сума в размер на 3500 щатски долара с лихва от 10 %, с обезпечение върху жилище в [населено място], като деянието останало недовършено поради независещи от него причини, и с тази дейност получил значителни неправомерни доходи и причинил значителни вреди, подробно описани в присъдата, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, предл. първо, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК, е осъден на три години лишаване от свобода, с отлагане изпълнението на наказанието за срок от пет години; присъдата е влязла в сила на 09.03.2018 г. след обжалването й пред въззивния съд и оставянето й в сила от ВКС. Още преди това наказателно дело, срещу ответника било образувано н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково по обвинение в извършване на престъпления по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, предл. първо, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и по чл. 257, ал. 1 предл. първо /отм./, вр. чл. 255, ал. 1 предл. първо, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което за съвместно разглеждане бил приет граждански иск, предявен от касаторката, за сумата от 45000 лева имуществени вреди, причинени от деянието; присъдата по това дело била отменена от апелативния съд в гр. Пловдив с решение № 66/28.03.2013 г. по в.н.о.х.д. № 20/2013 г. и делото върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, и преди първото по делото заседание (н.о.х.д. № 594/2013 г.) на 07.01.2014 г. касаторката е депозирала искова молба против Н. М. и трето лице, с искане те да бъдат солидарно осъдени да й заплатят обезщетение за причинените й имуществени вреди от 45000 лева, ведно със законна лихва; касаторката е поискала да бъде конституирана и като частен обвинител; съдът я е конституирал като частен обвинител, но е оставил без уважение искането за конституирането й като граждански ищец и гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство. В сочената присъда за ответника е взето предвид, че за обезпечение на договора за заем от 3500 щатски долара на 08.11.2000 г. бил подписан договор за ипотека, с който касаторката, като пълномощник на родителите си Г. и Т. Т., учредила ипотека върху собствения на последните апартамент в [населено място]; в този договор е записано, че ответникът дава в заем на касаторката 35000 лева със срок за изплащане шест месеца при равни месечни вноски; с определение от 24.09.2001 г. по гр.д. № 1335/2001 г. по описа на районния съд в [населено място], касаторката била осъдена да заплати на ответника сумата от 35000 лева, дължими по нотариалния акт за договорна ипотека, ведно със законната лихва, и в полза на ответника бил издаден изпълнителен лист от същата дата, по който било образувано изпълнително дело № 117/2001 г. по описа на съдебноизпълнителната служба в [населено място]; с постановление от 05.11.2003 г., след проведена публична продан, имотът бил възложен на ответника за сумата 40100 лева; на 23.08.2004 г. ответникът и съпругата му продали апартамента на трето лице, и подсъдимият признал, че действителната продажна цена е била 22250 евро с равностойност 43610 лева; наказателният съд приема, че размерът на получения от подсъдимия неправомерен доход е от 43610 лева в резултат на престъплението по чл. 252, ал. 2 НК, което съставлява и размерът на причинения на пострадалата имуществена вреда. Наследодателите на касаторката са починали през 2013 г. и 2014 г. и тя е единствен техен наследник. Въз основа на сочените обстоятелства и при условията на чл. 300 ГПК, въззивният съд приема, че е доказано, че ответникът е извършвал по занятие незаконни банкови сделки, като чрез тях е нанесъл вреда на касаторката, действаща в лично качество и като наследник на родителите си в размер на сочената сума, и поведението му е противоправно и виновно – причинената на касаторката значителна вреда е част от фактическия състав на престъплението по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК. По възражението за погасяване на задължението по давност при условията на чл. 114, ал. 3 ЗЗД се приема, че давността започва да тече от деня на откриване на дееца, в който момент вземането става изискуемо и длъжникът изпада в забава, без да е необходимо авторството на деянието да се установи по някакъв специален ред, в т.ч. с влязла в сила присъда; съобразено е и разяснението на касационния съд, дадено ТР № 5/2005 г., ОСГТК, че ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес в досъдебното и съдебното производство не е основание за спиране на погасителната давност, поради което се заключава, че не е необходими извършването на престъплението и вината на дееца да бъдат установени по наказателен ред като преюдициално условие за търсене на гражданската отговорност от извършителя на деликта. Счетено е, че касаторката твърди, че на нея лично и като наследник на родителите й е била нанесена имуществена вреда от 43610 лева от престъпната продажба на придобития жилищен имот, станала с договор от 23.08.2004 г. Възприето е, че доколкото касаторката е била длъжник, а родителите й – ипотекарни длъжници в изпълнителното производство, те са били уведомени за постановление от 05.11.2003 г., с което имотът е бил възложен на ответника, като са знаели, или при полагане на грижата на добър стопанин са могли да знаят, за извършената на 23.08.2003 г. продажба; от тази дата вземането на собствениците на имота, в чиито права и задължения след смъртта им е встъпила касаторката като техен наследник, за заплащане на обезщетение за нанесената им имуществена вреда, е станало изискуемо; тази дата съвпада и с момента на откриване на дееца, поради което от същата дата е започнал да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД и е изтекъл на 23.08.2009 г., до който момент длъжниците не са предявили иск нито в наказателния процес, нито в самостоятелно производство; предявяването е станало едва на 22.01.2010 г., поради което вземането им е било погасено по давност; самата касаторка като ищца възприема датата 23.08.2004 г. за момента, в който вземането й е възникнало и е станало изискуемо, доколкото претендира присъждане на законна лихва от същата дата. Взето е предвид, че с постановяване на решение по в.н.о.х.д. № 20/2013 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е отменена осъдителната присъда спрямо ответника и в осъдителната гражданска част, делото е върнато за ново разглеждане на прокуратурата за отстраняване на констатирани процесуални нарушения, и съдебното производство е било прекратено, поради което е заключено, че прекъсването на давността с предявяването на гражданския иск се отменя с обратна сила. Прието е, че при тези съображения, дори да не се възприеме, че давността е изтекла на 23.08.2009 г., след като тя не е била прекъсвана и спирана по време на наказателния процес, давността е изтекла към момента на предявяване на иска в настоящото производство. Тъй като са били налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника, но поради неупражняване на правото на кредитора в определения законов срок, вземането на касаторката е било погасено по давност, за което е направено своевременно възражение. Касационният съд приема, че се обосновава допускане на касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и уточнен от настоящия съдебен състав въпрос по приложението на чл. 114, ал. 3 ЗЗД: за значението на фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай при определяне кога деецът е открит, като даденото от въззивния съд разрешение се съпостави с тълкуването на ВКС според решение № 173 по гр.д. № 22/2018 г., ІІІ г.о. За касационното обжалване не се дължи държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,