Определение № 6825 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5083/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от И. Х. И., против определение № 1059/14.04.2026 г., постановено по адм. дело № 176/2026 г. по описа на Административен съд – Русе, с което е оставена без разглеждане исковата му молба, подадена против Централно управление на Национална агенция за приходите, с която се претендира присъждане на обезщетение за причинени му имуществени вреди по няколко иска и производството по делото е прекратено. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената от него искова молба. Ответната страна – Национална агенция за приходите, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите в частната жалба и събраните доказателства, намира същата за допустима, като подадена в срок от надлежна страна и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение АС Русе оставил без разглеждане предявените от И. Х. И. искове за осъждане на Централно управление на НАП да му заплати: обезщетение за причинени имуществени вреди от заплащане на данъчен кредит в размер 175 574 лева, ведно със законна лихва върху тази сума от 05.06.2010 г. до завеждане на иска в размер на 300 054 лева; обезщетение за незаконно облагане с ДДС с ревизионния акт за минало време преди 2015 г., в размер на 150 499 лева, ведно със законна лихва върху тази сума от 11.10.2018 г. до завеждане на иска в размер на 128 888 лева, както и законна лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане, включително и незаконно начислената с ревизионния акт лихва в размер на 51 668 лева; обезщетение за надвнесен ДДС в резултат на незаконна регистрация по чл.102 ЗДДС през 2015г. в размер на 46 774 лева, ведно със законна лихва върху тази сума от датите на сделките до завеждане на иска в размер на 49 481 лева, както и законна лихва върху главницата от датата на иска до окончателното плащане, и прекратил производството по делото. Първоинстанционният съд приел, че е сезиран от И. Х. И. с искова молба с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) против НАП, като в исковата молба се установява, че вредите са в резултат на извършена неправилна правна квалификация в решението за регистрация по ЗДДС от 2015 г. и в издадения ревизионен акт от 2017 г., тъй като след издаване на тези актове са начислени ДДС за минал период, надвнесени са суми, лихви и запори. В направено по-късно уточнение И. посочил, че е оспорил по административен ред решението за регистрация по ЗДДС от 2015 г. и издадения ревизионен акт от 2017г., но същите не са отменени. Въпреки това той не е оспорвал актовете пред съда. Посочил още, че това, че актовете не са отменени, не е пречка за производството по ЗОДОВ, доколкото предявените от него искове попадат във втората хипотеза на чл. 204 АПК – „Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред или установяването на незаконосъобразността по чл. 193, ал. 2“. Отделно твърдял, че претендираните вреди произтичат от неправилно прилагане на закона и от незаконосъобразни действия на администрацията, а не от самия акт като формален административен акт. Въз основа на посоченото в исковата молба и допълнението към нея, както и след подробен анализ на приложимостта на всяка алинея от чл. 204 АПК спрямо процесната искова молба, административният съд приел така предявените искове за недопустими. Относно твърденията на И., че така предявените от него искове попадат във втората хипотеза на чл. 204, ал 1 АПК – установяване на незаконосъобразността по чл. 193, ал. 2 АПК, съдът посочил, че тази хипотеза се отнася до установяването на незаконосъобразност не на всеки административен акт, а само на подзаконовите нормативни актове. Посочил още, че съгласно чл. 204, ал. 2 АПК искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт, но това в случая не е приложимо, защото срокът за оспорването на процесните актове отдавна е изтекъл. По отношение на изискването на чл. 204, ал. 3 АПК съдът посочил, че актовете нито са оттеглени, нито се навежда довод за тяхната нищожност. По отношение на твърденията на И. за незаконосъобразни действия, извършени от страна на ответника, първоинстанционният съд посочил, че претендираната в процесния случай вреда произтича от административни актове, а не от фактически действия, защото действията по събиране на определените с актовете задължения е именно въз основа на тези актове. Определението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от частния жалбоподател основания за отмяната му. Неоснователно е оплакването в частната жалба, че вредите се претендират от незаконосъобразна административна дейност, извършена от длъжностни лица при ответника по иска при или по повод на административна дейност. Първоинстанционният съд се е съобразил с очертания от И. И. в исковата молба предмет на спора. Разгледал е предявените искове изцяло в рамките на наведените фактически и правни обстоятелства. Правилно е преценил, че имуществените вреди се претендират от твърдени за незаконосъобразни актове - неправилна правна квалификация в решението за регистрация по ЗДДС от 2015 г. и незаконосъобразно издадения ревизионен акт от 2017 г., а не от твърдени за незаконосъобразни действия на ответника по иска. Правилно административният съд е посочил и че установяването на незаконосъобразността на акта по чл. 193, ал. 2 АПК се отнася до не всички административни актове, а само подзаконовите нормативни актове. В чл. 193, ал 2 АПК изрично е посочено, че „При отмяна на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него…“, поради и което тази норма е абсолютно неприложима в процесния случай. Процесуалният ред, по който засегнатият гражданин или юридическо лице може да търси обезщетение за причинени му имуществени и/или неимуществени вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, е уреден в Глава единадесета „Производства за обезщетения“ на АПК. В зависимост от правната характеристика на източника, от който се претендират вреди – административен акт, действие или бездействие, в чл. 204, от ал. 1 до ал. 4 АПК, законодателят е предвидил различни процесуални възможности за реализиране на правото на обезщетение: 1. след отмяна на административния акт по съответния ред – чл. 204, ал. 1 АПК; 2. при предявяване на претенцията за обезщетение в производството по оспорване на административния акт – чл. 204, ал. 2 АПК; 3. при установяване на незаконосъобразността на акт, който е нищожен или оттеглен в производството по иска за обезщетение – чл. 204, ал. 3 АПК; 4. при установяване на незаконосъобразността на действието или бездействието от съда, пред който е предявен искът за обезщетението – чл. 204, ал. 4 АПК. Това означава, че основание за недопустимост на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 204 АПК, е когато административният акт, от чиято незаконосъобразност се претендира обезвредата, не е отменен – чл. 204, ал. 1 АПК. Настоящият случай е именно такъв, доколкото в уточнението ищецът сам е посочил, че актовете са били оспорени от него по административен ред, но оспорването не е било уважено. И. обаче не е обжалвал актовете пред съда, поради и което тези актове са станали стабилни такива. Следователно, след като отмяната на административните актове, от които се претендира обезщетение за вреди, е процесуална предпоставка за допустимост на иск по ЗОДОВ, и при съобразяване на данните по първоинстанционното дело, правилно административният съд е приел, че тази предпоставка не е изпълнена. С оглед изложените съображения, Административен съд – Русе правилно е прекратил образуваното пред него дело без да разгледа исковата молба на И. Х. И. по същество на спора. Обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение