Определение № 3002 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1516/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Валантик СМЕ“ АД срещу определение от 10.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 175/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 13-ти търговски състав, с което е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото до приключване на производство, образувано пред Комисия за защита на конкуренцията. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Жалбоподателят считат, че фактическият състав на нарушението по Закона за защита на търговската тайна /ЗЗТТ/, чието установяване се включва в предмета на делото по предявените пред съда искове, е различен от фактическия състав на нарушението, което е предмет на образуваното административно производство пред Комисия за защита на конкуренцията /КЗК/, което е на правилото, въведено в чл. 37, ал. 1 от Закона за защита на конкуренцията /ЗЗК/. Това е така, тъй като по двата закона са различни дефинициите на понятието „търговска тайна“. За да бъде нарушена забраната за използване на търговска тайна по ЗЗК, е достатъчно да се докаже, че определени факти и информация са свързани със стопанската дейност на дружеството и че по неговата воля и с оглед интереса му те трябва да бъдат запазени в тайна чрез вземане на конкретни мерки за това. От друга страна, за да бъде квалифицирана една информация като търговска тайна по ЗЗТТ и нейното неправомерно използване или разкриване да бъде нарушение, пораждащо право на обезщетение на правоимащото лице, тя трябва да отговаря на конкретни изисквания, които са регламентирани в чл. 3 ЗЗТТ и са различни. Ето защо и доколкото в процеса ищецът не твърди да е извършено нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК, а се позовава единствено на нарушение на нормите на ЗЗТТ, то решението на КЗК за това дали от ответника е извършено нарушение на конкуренцията чрез използване и разгласяване на търговска тайна ще е ирелевантно за извода за основателност на предявените искове. Жалбоподателят се позовава и на това, че от страните не се твърди и не се представят доказателства административното производство за установяване на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК към момента да е висящо пред съда, поради което не са осъществени предпоставките за спиране на настоящото исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, която норма изисква наличие на висящо дело пред съда и не се прилага при образувано административно производство, висящо пред административен орган, какъвто е КЗК. Претендира присъждане на разноски за защита в производството по разглеждане на частната жалба. Ответникът по частната жалба – „Уестум“ ДОО, Белград, я оспорва. Счита, че обжалваното определение е правилно. Намира, че изходът от административното производство, образувано пред КЗК, е обуславящ за изхода на настоящото гражданско дело с предмет предявени искове по ЗЗТТ, поради което е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на последното. Претендира присъждане на разноски за защита в производството по разглеждане на частната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа частната жалба, намира следното: Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК подлежи на обжалване пред касационния съд, поради което е допустима. Исковото производство по т.д. № 2207/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-22 състав е образувано по предявени от „Уестум“ ДОО, Белград срещу „Валантик СМЕ“ АД обективно съединени искове по чл. 10 ЗЗТТ, както следва: иск за установяване неправомерното използване и разкриване от ответника на търговска тайна, притежавана от ищеца; иск за осъждане на ответника да преустанови използването и разкриването на притежаваната от ищеца търговска тайна; иск за налагане на забрана на ответника да предлага, пуска и използва услугите, предмет на нарушението; иск за осъждане на ответника да унищожи или да предаде всички електронни и други документи, свързани с притежаваната от ищеца търговска тайна; иск за осъждане на ответника да заплати обезщетение за имуществени вреди, причинени от неправомерното използване на търговската тайна на ищеца, в размер на 40 000 лв., който е предявен като частичен при заявен пълен размер на вземането от 6 000 000 лв. По делото е постановено решение от първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените искове. Въззивното производство по в.т.д. № 175/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 13-ти търговски състав, е образувано по въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, подадена от ищеца „Уестум“ ДОО, Белград. С обжалваното определение въззивният съд е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото до приключване на производство, образувано пред КЗК. За да постанови този акт, той е приел, че са представени доказателства, че пред комисията е образувано производство за установяване извършването от ответника на нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК, с която норма е установена забрана за узнаване, използване или разгласяване на търговска тайна. Счел е, че от мотивите на постановеното от КЗК решение е видно, че нарушението, чието установяване е предмет на образуваното пред този орган производство, е идентично с нарушението на търговската тайна, което е предмет на предявените в процеса установителни и осъдителни искове. В обжалваното определение е направен и извод, че КЗК представлява особена юрисдикция, чиито решения имат установителен характер относно факта на нарушението и в тази си част са обвързващи за гражданския съд, поради което при разрешаване на правния спор, с който е сезиран, той е длъжен да зачете постановеното от КЗК решение относно извършването на нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗЗК. Въззивният съд е приел, че решението на особените юрисдикции има значение на решение на съд, поради което производството пред КЗК представлява основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед на това и доколкото решението на КЗК за установяване извършването на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК е от значение за изхода на настоящото дело, то са осъществени предпоставките за неговото спиране до приключване на производството пред КЗК. Основанията за спиране на едно исково производство са регламентирани в чл. 229, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК то се спира, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. В мотивите на Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени разяснения, че това основание е приложимо при наличие на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира, а преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. За да бъде постановено спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК обуславящото дело може да бъде както гражданско, така и административно, и наказателно, както и да е образувано преди или след обусловеното, като в тази насока са мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. При тълкуване на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в съответствие с указанията за това, дадени в мотивите на посочените тълкувателни решения, трябва да се приеме, че уреденото в нея основание за спиране ще бъде налице само при наличие на образувано и висящо пред съд дело. Този извод следва, на първо място, от самия текст на нормата, в която изрично е посочено, че предпоставка за спиране на едно гражданско производство е друго дело, което се разглежда от съд. Той се налага и при съобразяване на разяснените в тълкувателните решения характеристики, на които трябва да отговаря едно производство, за да се определи като преюдициално, които изискват по него да се разрешава конкретен правен спор със сила на пресъдено нещо, която задължава съдът по обусловеното дело да зачете постановеното по него решение. Съгласно чл. 119 от Конституцията на Република България правораздаването се осъществява от съдилищата. Ето защо и компетентни да разрешат конкретен правен спор по окончателен начин със сила на пресъдено нещо са само съдилищата в Република България, като в този смисъл е произнасянето на Конституционния съд в Решение № 22 от 24.09.1998 г., постановено по к.д. № 18 от 1998 г., което е доразвито с Решение № 6 от 11.11.2008 г., постановено по к.д. № 5 от 2008 г. Образувани и висящи производства пред други органи, включително пред административни органи, не представляват друго дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и не са сред фактите, при които гражданското дело се спира на регламентираното в тази норма основание. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г., постановено по тълк.д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че доколкото спирането на производството е изключение, то уредбата в закона на основанията, при които може да стане това, е изрична и стриктна. Ето защо те не могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия към други факти. В този смисъл е и практиката на ВКС - Определение № 32 от 22.01.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 42/2014 г. по описа на ВКС, ІІ гр.о., Решение № 124 от 15.02.2021 г., постановено по гр.д. № 4849/2019 г. по описа на ВКС, I гр.о. Производството, което е прието от въззивния съд за основание да бъде спряно висящото пред него дело, е с предмет установяване извършването от ответника „Валантик СМЕ“ АД на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК, установяващ забрана за узнаване, използване или разгласяване на търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика. По делото са представени доказателства, че то е образувано пред КЗК, като към момента от този орган е постановено решение. От нито една от страните по делото не се твърди, че срещу това решение на КЗК в предвидения в закона срок за обжалване е подадена жалба за оспорването му пред съда, както и че за нейното разглеждане има образувано съдебно производство. Не се твърди и към момента срокът за обжалване на решението на КЗК да е изтекъл и то да е влязло в сила. Изявления в тази посока няма направени и в подадените до касационния съд частна жалба и отговор на частна жалба. С оглед на това следва да се приеме, че по делото е доказано, че към момента е налице единствено образувано пред КЗК, но не и пред съда, производство с посочения предмет, което е висящо пред този орган. При упражняване на правомощията си, уредени в ЗЗК, КЗК действа като административен орган, който осъществява административна дейност, включително в една от нейните форми, която е административнонаказателната дейност по установяване извършването на нарушения на правото на конкуренция по ЗЗК и налагане на предвидените в закона санкции за това. Този извод за характера на КЗК и на образуваните пред нея производства следва и от произнасянето на Конституционния съд в цитираното вече негово Решение № 22 от 24.09.1998 г., постановено по к.д. № 18 от 1998 г., в което е посочено, че при упражняване на правомощията си по ЗЗК /отм./, които са идентични на тези по действащия ЗЗК в частта, касаеща компетентността за установяване на нарушения по закона и налагане на санкции за тях, КЗК действа като административен орган и решенията й са административни актове. В него изрично е отбелязано, че КЗК не представлява особена юрисдикция, натоварена с правораздавателни функции, присъщи на съдилищата, защото с приемането на действащата Конституция на Република България са премахнати всички заварени от нея особени юрисдикции. Това тълкуване е основано на нормата на чл. 119 КРБ, съгласно която се изключва възможността на несъдебни органи да бъдат възлагани правораздавателни функции, каквито имат само съдилищата, като то е доразвито в последващо решение на Конституционния съд - Решение № 6 от 11.11.2008 г., постановено по к.д. № 5 от 2008 г., в което е уточнено, че установената в чл. 119 КРБ забрана несъдебни органи да осъществяват правораздаване се отнася до правораздаването, разбирано като окончателно разрешаване на един правен спор, което е единствено в компетентността на съда. Ето защо изводът на апелативния съд, направен в обжалвания акт, че когато упражнява правомощията си, уредени в ЗЗК, КЗК има характер на особена юрисдикция, чиито актове са приравнени на актовете на съда, е неправилен. С оглед горните съображения трябва да се приеме, че образуваните пред КЗК производства за приемане на решения в рамките на правомощията на комисията, уредени в ЗЗК, са административни, които се развиват пред административен орган. Точно такъв характер има и производството пред КЗК, до приключване на което е спряно настоящото гражданско дело от апелативния съд. Такова производство обаче по изложените съображения не представлява факт, при наличието на който едно исково производство се спира съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Висящо административно производство не е сред фактите, които са уредени като основание за спиране на едно гражданско дело и в останалите хипотези, регламентирани в общата норма на чл. 229, ал. 1 ГПК. Не е налице и специална разпоредба, която да предвижда, че висящото пред КЗК административно производство за установяване на нарушение на чл. 37 ЗЗК е основание за спиране на гражданско дело, образувано за разглеждане на специалните искове по ЗЗТТ за установяване на нарушение на правото на търговска тайна, за неговото преустановяване, както и за осъждане на нарушителя да заплати обезщетение за претърпените от притежателя на търговската тайна вреди, каквито са тези, които са предмет на настоящото дело. Такава разпоредба липсва в който и да е от двата специални закона, съдържащи правила относно търговската тайна, които са ЗЗК и ЗЗТТ. Извод в тази насока не може да се направи и от правилото, установено с чл. 105, ал. 4 ЗЗК. В тази норма е предвидено, че влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което потвърждава решение на комисията за установяване на извършено нарушение по закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя, като обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя има и решение на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. При съобразяване на систематичното място на тази норма в чл. 105 ЗЗК, който е с наименование „Искове за обезщетение“, и тълкувайки я във връзката й с чл. 105, ал. 1 ЗЗК, трябва да се заключи, че тя не е обща и следователно не урежда по общ начин задължителната за гражданския съд сила на решенията на КЗК, съответно на съда, с които се установява нарушение по ЗЗК. Нейната цел е да предвиди задължителна сила за тези решения само за гражданския съд, който разглежда исковете, предвидени в чл. 105 ЗЗК, които съгласно чл. 105, ал. 1 ЗЗК имат за предмет присъждане на обезщетение за вреди, причинени от нарушения на ЗЗК. Това е така, защото решенията на КЗК, съответно решенията на съда за тяхното потвърждаване, могат да бъдат обвързващи за гражданския съд единствено в техния предметен обхват, а именно относно това извършено ли е от конкретно лице нарушение, но само с оглед на елементите от фактическия му състав такива, каквито са предвидени в ЗЗК, съобразно дадената от КЗК квалификация на деянието по специалния закон. Ето защо и тези решения ще са от значение единствено за съда по гражданско дело, по което е предявен иск за субективно материално право, имащо за правопораждащ факт това конкретно нарушение. В тази насока е произнасянето на ВКС в Решение № 60047 от 24.06.2021 г., постановено по т.д. № 2051/2020 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Решение № 171 от 11.02.2013 г., постановено по т.д. № 64/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Определение № 50146 от 20.03.2023 г., постановено по т.д. № 239/2022 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. Настоящото исково производство, което е спряно с обжалваното определение, не е образувано за разглеждане на иск по чл. 105 ЗЗК за дължимост на обезщетение за претърпени вреди от извършено нарушение на норми от ЗЗК. Негов предмет са специални искове по ЗЗТТ, по които като правопораждащ факт се твърди друго нарушение, което е нарушение на правото на търговска тайна по ЗЗТТ. Както в ЗЗК, така и в ЗЗТТ са уредени фактически състави на нарушения, свързани с осъществяване от едно лице на действия по придобиване, използване и разкриване на търговска тайна, както и е регламентирано правото на увреденото от такива нарушения лице да получи от нарушителя обезщетение за претърпените вреди. С предвидените във всеки от тези закони правила обаче се цели да се защитят различни обществени отношения – правилата в ЗЗК имат за цел защитата на конкуренцията и на свободната инициатива в стопанската дейност, а с нормите в ЗЗТТ се цели защита на търговската тайна срещу действията на всяко трето лице по нейното неправомерно придобиване и разкриване, включително когато това лице не е конкурент на законния притежател на тайната. С оглед на това и в двата закона са дадени различни легални дефиниции на понятието търговска тайна, като по различен начин са уредени и действията по придобиване, използване и разкриване на търговската тайна, които се квалифицират като нарушение. Според дефиницията на търговска тайна в § 1, т. 9 ЗЗК тя представлява факти, информация, решения и данни, които отговарят на две условия: - свързани са със стопанска дейност; - запазването им в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки. Според определението на търговска тайна в чл. 3 ЗЗТТ тя представлява търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която следва да отговаря едновременно на следните изисквания, от които само последното се покрива с тези, поставени в ЗЗК: - информацията да представлява тайна, по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и съвкупност от елементи да не е общоизвестна или леснодостъпна за лица от средите, които обичайно използват такъв вид информация; - да има търговска стойност, поради тайния си характер; - по отношение на нея да са предприети мерки за запазването й в тайна от лицето, което има контрол върху информацията. От тези различия следва, че една информация може да се квалифицира като търговска тайна по един от двата закона, но да не представлява търговска тайна по другия, изискващ тя да отговаря на допълнителни критерии за това, както е по ЗЗТТ. Различия има и в останалите елементи от фактическите състави на нарушенията, свързани с търговската тайна, регламентирани в двата закона. Нарушението по ЗЗК е на забраната, установена в чл. 37 от него, която е частен случай на общата забрана за нелоялна конкуренция, и се изразява в узнаването, използването или разгласяването на търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика, както и в използването на търговска тайна, когато тя е узната или съобщена при условие да не бъде използвана или разгласявана. В чл. 8 ЗЗТТ са предвидени няколко отделни фактически състава на нарушения на правото на търговската тайна, в които се включват обективните елементи, различни от тези, регламентирани в чл. 37 ЗЗК, като за някои от тях се изисква и специален субективен елемент - знание за конкретни обстоятелства, какъвто липсва във фактическия състав на нарушението по ЗЗК. Именно с оглед на това, че фактическите състави на нарушенията по двата закона не се покриват, в ЗЗК и ЗЗТТ се съдържат изрични норми за това, че провеждането на административно производство за установяване на нарушение по чл. 37 ЗЗК и дори постановяването по него на положително решение на КЗК за признаване, че конкретно лице е извършило такова нарушение, не е пречка за притежателя на търговска тайна да упражни всяко от правата си, уредени в ЗЗТТ, за защита на правото му на търговска тайна, едно от които е да предяви иск пред съда за установяване извършването на нарушение на това право /чл. 2, ал. 3 ЗЗТТ и чл. 98, ал. 5 ЗЗК/. Различието във фактическите състави на нарушенията по отделните закони не позволява да се стигне до постановяване на две различни разрешения във всяко от уредените в тях производства за това дали определено лице е извършило едно и също нарушение, поради което е допустимо те да се развиват едновременно. С оглед горното се налага изводът, че с решението, което КЗК постановява в производството за установяване на нарушение на чл. 37 ЗЗК, се установява извършването на нарушение, свързано с узнаването, използването или разгласяването на търговска тайна, което има различни елементи от фактическия си състав от всяко едно от нарушенията на правото на търговска тайна, регламентирани в ЗЗТТ, които се защитават със специалните искове по този закон, каквито са предявени по настоящото дело, като разликите са както относно квалифицирането на една информация като търговска тайна, така и относно действията, с които се засяга правото върху нея. С това решение не може да се установи извършване от конкретно лице на нарушение на правото на търговска тайна с елементи от фактическите състави, уредени в ЗЗТТ, защото това излиза извън предметния обхват на произнасяне от административния орган в административното производство по ЗЗК. Ето защо няма как на основание чл. 105, ал. 4 ЗЗК такова решение на КЗК да е обвързващо относно нарушителя и факта на нарушението за гражданския съд, разглеждащ исковете за установяване на нарушение по ЗЗТТ, за неговото преустановяване и за обезщетяване на вредите, причинени от него. Това означава, че от нормата на чл. 105, ал. 4 ЗЗК не могат да се черпят аргументи, че е налице основание за спиране на настоящото гражданско дело до приключване на административното производство, което се доказва, че е образувано пред КЗК за установяване извършването от ответното дружество на нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗК. Предвид всичко изложено следва да се заключи, че образуваното административно производство пред КЗК не е предвиден в закона факт, при осъществяване на който настоящото исково производство може да бъде спряно. Това прави постановеното от въззивния съд определение неправилно и като такова трябва да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на подадената въззивна жалба. Жалбоподателят претендира присъждане на направените от него разноски за защита в производството по частната жалба. Настоящият съдебен състав не може да се произнася по отговорността за направените от страните разноски в това производство, защото тя е обусловена от крайния изход на спора пред инстанцията, пред която делото е висящо, която е въззивната инстанция. Ето защо и въпросът в тежест на коя страна следва да се възложат разноските, направени от жалбоподателя, трябва да се разреши от въззивния съд при постановяване на акта, с който приключва образуваното пред него производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение