Определение № 2366 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 768/2025 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Съдът е сезиран с молба от Х. К., чрез адв. Р.И. за изменение на постановеното по делото решение №94/01.042026 г. в частта за разноските, като не бъдат присъждани разноски на „УниКредит Булбанк“ АД. Изложени са доводи, съгласно практиката на СЕС и ВКС, когато процесният договор съдържа неравноправни клаузи и исковите суми са изчислявани въз основа на тях, потребителят не носи отговорност за съдебни разноски. Оспорва предходното решение между страните да се ползва със СПН по отношение валидността на оспорените като неравноправни клаузи и поддържа, че липсва диспозитив, който да обявява тези клаузи за действителни. Счита, че е икономически по-слабата страна и не следва да бъде товарена с разходи, когато е нарушено правото на ЕС. Ответникът УниКредит Булбанк“ АД оспорва молбата, като счита, че няма основание за отмяна на решението в частта на присъдените на банката съдебни разноски, определени по реда на чл.78, ал.3 ГПК. Поддържа доводи, че исковете са отхвърлени поради погасяването им по давност; че не са предявени искове за установяване нищожност на клаузи от процесния договор за кредит; че защитата на потребителите не може да накърнява правата на останалите участници в производството; че предявяването на неоснователни искове води до увреждане на ответната страна. Настоящият съдебен състав констатира, че молбата за допълване в частта за разноските на постановеното определение е подадена в законоустановения 1-седмичен срок от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледано по същество искането е неоснователно. С постановеното по делото решение №94 от 01.04.2026 г. е отменено решение №321 от 19.10.2023 г., постановено по в.т.д. №163/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която е отменено решение №1021/28.11.2022 г., постановено по гр.д. №1346/2022 г. по описа на Районен съд - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск за сумата от 3 365.14 евро, като вместо това е осъдена ответната банка да заплати на ищеца допълнително сумата от 3 365.14 евро, представляваща разликата между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане; в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решението, с което е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД да заплати на Х. Г. К. сумата от 3 911.31 евро, представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г. и действително дължимата възнаградителна лихва; както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г., поради погасяване по давност, както и изцяло в частта за разноските, като вместо това е отхвърлен иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за сумата 7 276.45 евро, представляваща разлика между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане, като неоснователен. Признато е за установено по иск, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД, че ищецът не дължи на ответника сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода от 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г. Оставено е в сила решението в останалата обжалвана част за отхвърляне на исковете. С оглед изхода на спора е осъдено „УниКредит Булбанк” АД да плати на адвокат Р. И. – процесуален представител на ищеца Х. Г. К., по реда на чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 52 евро за първоинстанционното производство; 52 евро за въззивното производство и 52 евро за касационното производство; осъдено е „УниКредит Булбанк” АД да плати по сметка на ВКС сумата 25.56 евро държавна такса за първоинстанционното производство, 12.78 евро държавна такса за въззивното производство и 12.78 евро държавна такса за касационното производство, на основание чл.78, ал.6 ГПК и е осъден Х. Г. К. да плати на „УниКредит Булбанк” АД разноски, както следва: сумата 844.58 евро за първоинстанционното производство; сумата 870.75 евро за въззивното производство и сумата 925.89 евро за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Видно от мотивите на решението, съдът приема, че плащането на процесните възнаградителни лихви е в изпълнение на валидна договорна клауза, поради което касационната жалба на касатора-ищец, в частта, с която се обжалва въззивното решене за потвърждаване отхвърлянето на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за разликата над 7 276.45 евро до претендираните 8 270.85 евро и отхвърлянето на отрицателния установителен иск за сумата 6 054.15 евро, е неоснователна, респ. касационната жалба на касатора-ответник срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение се уважава иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата 7 276.45 евро, е основателна. Намира, че между страните има влязло в сила решение по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, основаващ се на твърдения за недължимо платени възнаградителни лихви по договора за банков кредит за предходен период, и че по отношение на част от правопораждащите факти - наличието на неравноправни клаузи в договора, регламентиращи начина на формиране на възнаградителната лихва, респ. тяхната валидност, има формирана сила на пресъдено нещо. Съдът е съобразил, че по предходното дело е установено, че клаузите на чл.11.1.1. вр. чл.10.3. и чл.10.4. от Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити и чл.11.1.3., в частта, с която е предвидено право на банката-кредитор да увеличава едностранно размера на възнаградителната лихва при промяна на пазарните условия, са нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Като е отхвърлил възраженията за недействителност на чл.11.1.3. в частта, с която е договорен 6.7 % фиксиран минимален размер на възнаградителната лихва, съдът е приел, че страните са постигнали валидно съгласие, обективирано в погасителния план и в цитираната договорна клауза, че възнаградителната лихва не може да се намали под 6.7 % годишно, т.е. че е договорен минимален лихвен процент за целия срок на ползване на отпуснатия кредит. С оглед тези решаващи изводи, съдът по предходното дело е уважил иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД частично- само до размера на платената от ищеца възнаградителна лихва над 6.7 % годишно. В останалата част, исковата претенция е отхвърлена като неоснователна. С оглед изложеното, по настоящото дело съдът стига до извод, че въпросът относно нищожността на процесните договорни клаузи е разрешен между страните със сила на пресъдено нещо. Предвид заключенията на приетите по делото основна и допълнителна ССЕ, че за исковия период 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., както и за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г., банката-кредитор е начислявала и ищецът-кредитополучател е плащал възнаградителна лихва в размер от 6.7 %, съдът намира, че няма недължимо платени суми, подлежащи на възстановяване или с които ищецът би могъл да направи прихващане, поради което отхвърля частично предявените искове. Предвид гореизложеното, не може да се споделят доводите на молителя, който е бил страна по предходното дело и е запознат с влязлото в сила съдебно решение, че с оглед разясненията в Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, не следва да носи отговорност за разноските на насрещната страна, определени съразмерно с отхвърлената част на исковете, тъй като е потребител и исковите претенции се основавали на неравноправни клаузи. В настоящия случай частичното отхвърляне на исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.124 ЗЗД не е поради невъзможност на по-слабата икономически страна да изчисли размера на платените въз основа на неравноправни клаузи в договор за банков кредит суми. Исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че банката-кредитор е начислявала възнаградителна лихва без да прилага неравноправната договорна клауза, респ. че няма платени без основание суми за възнаградителна лихва за процесните периоди. В този смисъл възлагането на съдебните разноски за отхвърлените искове върху ищеца – потребител, не е в нарушение на чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93/13, както и на принципите на равностойност и ефективност. Предвид изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение