Определение № 238 от 24.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 216/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частната жалба на В. Н. П. срещу определението от 14.01.2011 год. по гр.д.№ 100/2011 год. на Софийски градски съд с което е прекратено производството по тази част от въззивната му жалба с която се обжалва решението от 27.07.2919 год. по гр.д.№ 5837/2010 год. на Софийски районен съд и в частта с която искът на [фирма] срещу него е отхвърлен. Частната жалба на П. е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предявеният от [фирма] срещу В. П. е за установяване по реда на чл.422 вр.чл.415 ал.1 ГПК дължимостта на вземане за 5416.53 лв. от които 40604.41 лв. главница и 812.12 лв. обезщетение за забава, както и дължимостта на разноските в заповедното производство. С Решение № ІІ-52-133 от 27.07.210 год. Софийски районен съд е отхвърлил иска за сумата 5416.53 лв., като погасен чрез плащане в хода на процеса. Приел е, че се дължи само сумата за разноските, направени в заповедното производство. В. П. е обжалвал първоинстанционното решение изцяло, като въззивната му жалба съдържа коментар на доказателствата, квалификации относно процесуалните действия на съда, разсъждения за института на погасителната давност, прилагането на чл.86 ал.1 ЗЗД и пр. С обжалваното определение, съставът на СГС е прекратил производството по жалбата в частта с която се атакува отхвърлителната част на решението на СРС, приемайки, че за П. липсва правен интерес, а самостоятелно обжалване на мотивите е недопустимо. Правилно и съобразно предоставените му от закона правомощия, въззивният съд е констатирал недопустимостта на въззивната жалба на П. в частта с която се обжалва отхвърлителната част на първоинстанционния акт. Решението на СРС в тази част е благоприятно за П., поради което и жалбата е лишена от правен интерес и поради това – недопустима. Останало е висящо производството само в частта с която е приета дължимостта на разноските в заповедното производство. От съдържанието на въззивната жалба и на частната жалба с която е сезиран ВКС е видно, че доводите на П. са обусловени от неразбиране на процесуалните правила. За въззивния би съществувала възможността да се произнесе по негови „претенции” (съобразно използвания термин), като такива биха били заявени по реда на чл.211 ГПК или главното задължение не би било погасено чрез плащане. Поради изложените съображения, настоящата съдебна инстанция счита, че определението на Софийския градски съд е законосъобразно и ще следва да бъде потвърдено. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.