Определение № 87 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1703/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Л. И. В. против определение, инкорпорирано в протокола от открито съдебно заседание на 14.06.2023 г. по т.д.№ 401/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е постановено спиране на производството, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, до приключване на производството по несъстоятелност, образувано срещу „В & ВГД Оранжерии – Петрич„ООД /н./ - предмет на т.д.№ 252/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград. Жалбоподателят оспорва предпоставките за спиране производството на посоченото основание, със следните доводи: 1/ няма качеството на „администратор„ на „КТБ„ АД / ищец в производството / към датата на поставяне банката под специален надзор и към датата на отнемане на лиценза й, като се позовава на прекратени с банката правоотношения още на 18.12.2008 г.; 2/ не е доказана вреда на банката, в причинност с негово действие или бездействие, като администратор на същата, доколкото договорът за кредит, в причинност със сключването на който от ищеца, като представляващ банката, се твърди причинена вреда на същата, е обслужван регулярно до прекратяване правоотношението на ответника – жалбоподател с банката - погашенията по същия са преустановени едва след 20.06.2014 г., а от друга страна синдиците не са предприели своевременно и съответни мерки за минимализиране на вредите, след спиране на плащанията, което изключва причинност между същите и поведението на ответника В.; същото следва и от факта, че след прекратяване правоотношението с банката договорът за кредит е актуализиран многократно, а синдиците не са противодействали и срещу предприетите от кредитополучателя разпоредителни сделки с имоти и учредяването на залог на търговското му предприятие ,в полза на трето лице; 3/ вредите не са били предвидими към момента на сключването на договора за кредит, предвид финансовото състояние на клиента като цяло, който към 31.12.2014 г. все още е разполагал с активи на стойност над 61 млн. лева; 4/ спирането на производството ще увреди значително ответника, предвид наложените върху имуществото му обезпечителни мерки, в полза на ищеца. Ответната страна – „Корпоративна търговска банка„ АД /н./, чрез синдиците си А. Д. и К. М. – оспорва частната жалба и поддържа наличието на основание за спиране на производството по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. Доколкото производството по несъстоятелност на „В & ВГД Оранжерии – Петрич„ ООД /н./ е във фазата по осребряване имуществото на дружеството, за удовлетворяване на кредиторите му, степента на удовлетворяване на кредитора „КТБ„ АД /н./ е обстоятелство от преюдициално значение за настоящото производство, тъй като пряко би рефлектирало върху размера на вредата от сключването на договора за кредит с несъстоятелното дружество. Неотносими страната счита наведените от жалбоподателя доводи във връзка с елементите от фактическия състав на отговорността му, преценими по същество. Позовава се на приетото в решение по т.д.№ 2272/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, производството по което също е образувано по иск с правно основание чл. 57 ал. 3 ЗБН. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, съгласно чл. 274 ал. 1 т. 1 ГПК, съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба, настоящият състав съобрази следното: Предявените от „КТБ„АД / в несъстоятелност / искове срещу няколко физически лица, вкл. жалбоподателя, се основават на твърденията, че в качеството си на бивши „администратори„ на банката / по смисъла на пар.1, т.2 б.”а” и б.“б“ от ДР на ЗБН / са извършили нарушения на закона / ТЗ,ЗКИ /, Устава на банката, Правилника за кредитната дейност на банката, уреждащ условията и реда за проучване, разрешаване и сключване, управление, отчет и контрол на кредитните сделки на банката, респ. са нарушили сключените от тях договори за управление / съответно трудовия договор,сключен от ответника З. /, в процедурата по проучване, разрешаване на сключването и сключването на договора за банков кредит от 07.03.2008 г. с кредитополучател „В & ВГД Оранжерии – Петрич„ ООД /н./, от което за банката са произлезли вреди, съизмерими с цената на исковете. Твърди се, че договорът за кредит е сключен при липса на данни за финансовото състояние на кредитополучателя и при обективно неотговаряне същия на изискванията за кредитоспособност. В нарушение на задължението си да действат с грижата на добрия търговец / чл. 237 ал. 2 ТЗ /, ответниците са разрешили сключването на договора без да са осигурени предварително / а и последващо / договорените в същия обезпечения, при последвали множество анекси към договора, вкл. за предоговаряне / увеличаване / размера на кредита и промяна на условията по същия, вкл. за погасяването му, но отново без осигурени обезпечения. Претендира се солидарно / а в евентуалност разделно / осъждане на ответниците, да заплатят обезщетение за вреди, като резултат от виновно нарушение на закона, а в евентуалност – на основание виновно нарушаване на договорни задължения. Вредата ищецът съизмерява с непогасената част от главницата по договора за кредит, сключен от банката с „В & ВГД Оранжерии – Петрич„ ООД /н./, обявена за предсрочно изискуема, в размер на 5 676 000 лева. В първоинстанционното производство, приключило с решение отхвърлящо исковете, ищецът е претендирал спиране, на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК, до приключване производството по несъстоятелност на дружеството – кредитополучател, тъй като до този момент / т.е. до разпределението на полученото от осребряване имуществото на несъстоятелния длъжник между кредиторите с приети вземания / какъвто ищецът е / не би била установена по размер действитено причинената от ответниците вреда на банката. Първоинстанционният съд е отказал спиране, обосновавайки се с характера на фазата по осребряване масата на несъстоятелността и удовлетворяването на кредиторите - универсално принудително изпълнение / а не съдебно дело в същинската му спорна фаза /, в което не би бил постановен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо спрямо страните по спора. Според съда междувременно извършено частично или пълно удовлетворяване на банката - кредитор на несъстоятелността, до приключване на устните състезания във въззивна инстанция, подлежи на съобразяване, на основание чл. 235 ал. 3 ГПК. Във въззивна инстанция ищецът е подновил искането си за спиране на производството. Атакуваното определение на въззивния съд, уважил искането, се основава на формирана съдебна практика на касационна инстанция / непосочена /, очевидно споделяйки съображенията в молбата на ищеца от 08.06.2023г. и съобразявайки цитираното в същата решение по т.д. № 2272/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС. В същото, произнасяйки се по иск с идентично правно основание, касационният състав е приел: „ С оглед предмета на исковете … следва, че въпросът за удовлетворението на банката, т.е. за настъпване на вредата е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това означава, че откритото производство по несъстоятелност в хода на производството по предявените искове на основание чл. 57, ал. 3 от ЗБН, е от преюдициално значение спрямо настоящото производство. В производството по несъстоятелност може да се удовлетвори кредиторът за всички свои вземания, на основание сключения процесен договор за банков кредит, респ. да се удовлетвори в определена степен. След провеждане на това производство ще е налице определяне настъпването на вреда за банката, респ. размера на вредата, в случай на неудовлетворяване на вземанията на банката кредитор, на основание чл. 739, ал. 2 ТЗ и ако не са налице изключенията, посочени в тази норма. До приключване на производството по несъстоятелност, не може да се приеме установена по размер вреда. Наличието на този елемент е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това налага извод, че производството по несъстоятелност е преюдициално спрямо настоящото производство за реализиране отговорността на администраторите на „КТБ“ АД (н). Наличието на преюдициално производство по отношение на предмета на разглежданите искове е абсолютна процесуална пречка за упражняване правото на иск, за която съдът следи и служебно. Нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е императивна и предвижда, че се спира производството по обусловеното дело, до приключване на делото, което ще има значение за правилното решаване на спора. Наличието на тази зависимост между двете дела, а именно необходимостта да се зачете възможността на кредитора да събере вземанията си дори и след принудително изпълнение, респ. невъзможност да събере вземанията си и същите да бъдат погасени, е от значение за отговорността на администраторите на банката „. Аналогично е прието и в определение по ч.т.д. № 441/2023 г. на І т.о. ВКС: „Въпросът за настъпване на вредата е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това означава, че откритото производство по несъстоятелност, по отношение на кредитополучател по процесните договори за банков кредит, в хода на производството по предявените искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН, е от преюдициално значение. До приключване на производството по несъстоятелност не може да се приеме установена по размер вреда. Необходимо да се установи, дали при справедливото удовлетворяване на кредиторите, съобразно правилата на несъстоятелността, вземанията на "КТБ" АД (н), включително вземанията на основание процесния договор за банков кредит, ще бъдат удовлетворени и в какъв размер. Това обстоятелство е от значение, за да се определи размера на твърдените от синдика на "КТБ" АД (н) вреди “. Настоящият състав споделя това съображение, по изложените мотиви, но допълнени със следното, в аспект на съображенията на първоинстанционния съд да остави без уважение искането за спиране: Разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Вярно е, че производството по несъстоятелност на „В & ВГД Оранжерии – Петрич„ ООД /н./, в конкретната му фаза, не съставлява същинско гражданско дело, протичащо при условията на състезателност и по което ще бъде постановен акт със сила на пресъдено нещо, противопоставим на жалбоподателя - ответник, който не е страна в същото. В съдебната практика, обаче, спирането при условията на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК / идентичен с текста на чл. 182 ал. 1 б.“г“ ГПК отм. / се допуска не само при обуславящо същинско – спорно - гражданско производство, но и при обуславящи наказателно, административно, охранително производства, чиито правни последици са от значение за обусловения спор / така определения по ч.т.д.№ 1443/23 г. на І т.о., ч.т.д. № 3435/2013 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 368/2009 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 1681/20 г., ч.т.д.№ 1251/2021 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1184/20 г. на І т.о., ч.гр.д.№ 5392/2016 на ІІІ г.о., ч.т.д. № 1986/13 на ІІ т.о., ч.т.д. № 3101/13 на ІІ т.о., ч.гр. д. № 1336/14 г. на ІV г.о. на ВКС и др. /. В съдсебната практика се акцентира на съобразяване обстоятелствата на всеки конкретен случай при прилагане нормата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. Следователно, нито състезателността на обуславящото, нито идентичността на страните по обусловеното и обуславящото производства / обективно и невъзможна в хипотезите на наказателно и охранително производства /, са задължителни предпоставки за прилагане на нормата. Основание за спиране е налице и когато в друго производство, независимо от вида му, се установява факт, който е елемент на спорното правоотношение, предмет на обусловеното гражданско дело, който факт съдът по обусловеното е длъжен да съобрази в решението си / така в определения по ч.гр.д. № 1899/2017г. на ІІ г.о., ч.гр.д.№ 2892/2019 г. на ІІ г.о. ВКС и др./, а на още по-голямо основание - когато сам няма компетентността да установи съответния факт / така в определение по ч.гр.д.№ 1717/2017г. на ІV г.о. ВКС /. Законодателното съображение, въведено с чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК / чл. 182 ал. 1 б.“г“ ГПК отм. /, е задължаването на съда и страните по обусловеното дело да зачетат резултата от обуславящото, който се явява значим, с оглед предмета на обусловеното дело / производство /. Обвързаността на страна по обусловения спор, със силата на пресъдено нещо на решението по обуславящия / предмет на същински граждански дела /, бидейки и страна по същия, изключва възможността й да възобнови този спор по обусловеното дело, в случай, че постановеният резултат не я удовлетворява, вкл. на основания, незаявени по обуславящия. Това е принципно смисълът на съобразяваната в съдебната практика идентичност на страните по обусловения и обуславящия спор - окончателна обвързаност с резултата по преюдициалния. Такава обвързаност е гарантирана и в конкретния случай. Влязлото в сила определение на съда, за одобряване сметката / сметките за разпределение на осребреното имущество, съгласно чл. 729 ТЗ, действително няма сила на пресъдено нещо, нито е формално противопоставима на ответниците в настоящия спор, които не са страни в производството по несъстоятелност на кредитополучателя. В обусловения / настоящия / спор, обаче, определението би било съобразимо единствено с позитивни за ответника последици – доколкото би било определено удовлетворяване на кредитора – ищец, с което и намаляване размера на подлежащите на обезщетяване вреди, предявени с настоящия иск по чл. 57 ал. 3 ЗБН. Същевременно, определението по чл. 729 ТЗ обвързва ищеца „КТБ“ АД /н./, бидейки кредитор на несъстоятелността. Следователно, макар формално необвързан от сила на пресъдено нещо, ответникът не би имал правния интерес да откаже зачитане последиците на сметката за разпределение на осребреното имущество, досежно удовлетворяването на кредитора - ищец „КТБ„ АД / н. /, а дори да би се противопоставил, зачитането им от съда не би обусловило порок на акта му. Дори страната да би го навела, като довод за обжалване на съдебния акт, същият не би кореспондирал с допустим петитум на жалба, който да не е в разрив с принципа за невлошаване положението на жалбоподателя, съгласно чл. 271 ал. 1 ГПК. Още повече, че подлежащите на разпределяне суми от осребреното имущество на несъстоятелния длъжник, не е обстоятелство в компетентността на съда по обусловеното дело, т.е. същият във всички случаи е длъжен да съобрази актовете на съда по несъстоятелността по чл. 729 ТЗ. С оглед гореизложеното, атакуваното определение следва да бъде потвърдено, като единствено се съобрази от въззивния съд, че преюдициалността се явява ограничена, респ. спряното дело подлежи на възобновяване от момента, в който бъде изчерпана масата на несъстоятелността, със съответно одобрена окончателна сметка за разпределение, освен в хипотезата на чл. 735 ал. 2 ТЗ. Този момент настоящият състав счита, че е съставянето на доклада и отчета на синдика по чл. 733 ТЗ, доколкото те обективно се дължат при наличието на посочената предпоставка, без да се налага изчакване постановяването и влизането в сила на решението на съда по несъстоятелността по чл. 735 ТЗ. Единствено в този аспект настоящият състав не споделя приетото в решение по т.д.№ 2272/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС. Самото изпълнение на сметката за разпределение също не се явява относимо към размера на вредата, като елемент от фактическия състав на увреждането, чието обезщетяване се претендира, тъй като е предпоставено от действията на различни от ответниците правни субекти. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение