Определение № 50047 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 794/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ММ и А“ ЕООД,“ММ и М„ ЕООД, М. М. и Н. Н. против определение от 15.04.2020 г. / № 1081 от 05.05.2020 г. / по т.д.№ 3154/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което се изменя, по реда на чл. 248 ГПК, постановеното по делото въззивно решение, в частта му относно отговорността за разноски, като жалбоподателите / ответници в производството / са осъдени да заплатят на „УниКредит Булбанк„ АД сумата от 24 172,16 лева - понесени от ищеца разноски в първа и въззивна инстанции,вместо първоначално определената сума от 8 984,45 лева. Неправилно, според страните, съдът е приел, че са представени доказателства за заплатено от банката адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивна инстанция. Неправилно,според тях, не е разгледано възражението за прекомерност на заплатеното за процесуално представителство в първа инстанция адвокатско възнаграждение. Жалбоподателите оспорват дължимост на разноски за заповедното производство, след като вече са присъдени в същото, позовавайки се на т.10в от ТР 4/ 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Намират, че е неправилно определена по размер и съответно е надвнесена от ищеца държавна такса, като не дължат възмездяване на платеното без основание. Като определима не според броя на ответниците, а според общата цена на исковете - 104 143,74 лева - жалбоподателите намират за дължима държавна такса от 4 165,75 лева за първоинстанционното производство, от която следва да се приспадне заплатената в заповедното производство от 2 082,87 лева и остава дължима за исковото производство в първа инстанция държавна такса от 2 082,88 лева. Следва да се съобрази, според страните, че в сочените за понесени в производството пред СГС разноски от 22 089,99 лева се включва и неподлежащата на възстановяване на ищеца сума от 2 668,89 лева – за превод на документи, тъй като заплатеното за това възнаграждение е определено по свободно усмотрение на ищеца и съконтрахента му, а не по надлежния ред – от съда. Ответната страна – „УниКредит Булбанк „ АД – оспорва частната жалба. Присъдените разноски за заповедното производство страната намира за съобразени със задължителните указания в т.12 на ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Акцентира на това, че производството по чл. 248 ГПК е инициирано от банката само относно размера на присъдени разноски за първа и въззивна инстанция, а ответниците не са претендирали отмяна на въззивното решение, по реда на чл.248 ГПК, в частта относно присъдени за заповедното производство разноски, поради което спорът за тях следва да се счита приключил. Поддържат, че присъдените суми са правилно определени по размер. Досежно дължимата държавна такса страната се позовава на част от мотивите към т. 18 на ТР № 6/2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, гласящи че „при предявени с една молба кумулативно съединени искове, без значение дали съединението е обективно или субективно, се събира държавна такса по всеки иск„, както и на обстоятелството, че исковата молба е подадена на 28.07.2015 г., преди изменението на чл. 72 ал. 1 изр. 1 ГПК / обн. ДВ бр. 86 от 2017г./, т.е. при действието на редакцията на разпоредбата, с която е съобразено ТР. Следователно, при четирима ответници дължимата по иска срещу всеки от тях държавна такса е 4 165,75 лева / 4% от 104,143,74 лева / или общо възлиза на 16 663 лева, от която правилно съдът е приспаднал заплатената в заповедното производство държавна такса от 2 082,87 лева и определил за дължима в исковото производство държавна такса от 14 580,13 лева. Страната уточнява, че е претендирала възмездяване на разноски единствено от заплатена за въззивното производство държавна такса / определена вече в съответствие с изменението на чл. 72 ал. 1 изр. 1 ГПК / обн. ДВ бр. 86 от 2017 г. /, но не и от адвокатско възнаграждение, каквото не е заплащала. Досежно платената за превод на документи сума, страната се позовава на определянето й от ангажираната за превода агенция, както и на провокирана единствено от възражението на ответниците нужда от такъв превод. Оспорва възражението за прекомерност на заплатеното за процесуално представителство в първа инстанция адвокатско възнаграждение от 4 385,17 лева, определено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към подаване на исковата молба / ДВ бр. 28 от 28.03.2014 г. /, с начислен върху получената стойност 20 % ДДС, тъй като осъществявалото защитата на страната адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС. Всяко намаляване на адвокатското възнаграждение страната сочи, че би свалило същото под минималния размер съгласно Наредбата, отделно от безспорната, според нея, сложност на правния спор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основателността й, настоящият състав съобрази следното: „УниКредит Булбанк„ АД е предявила обективно и субективно съединени искове срещу ответниците „ММ и М„ ЕООД, „ ММ и А „ЕООД, М. М. и Н. Н., за осъждането им солидарно да заплатят на банката: 88 896,07 лева - неизплатена главница на основание сключен договор за кредит и 15 247,67 лева - дължима договорна лихва по същия, за периода 30.12.2013 г. – 11.03.2015 г.. Претендира и присъждане на понесените за заповедното производство разноски от 2 082,87 лева – заплатена държавна такса и 2 510,59 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. За първоинстанционното производство ищецът е представил списък на разноски за сума от 22 089,29 лева, формирана от: 14 580,13 лева – заплатена държавна такса / оспорва се като частично недължимо надвнесена /, 450 лева – депозити за вещи лица / не се оспорват /, 5 лева - съдебна такса / не се оспорва / и 4 385,17 лева - адвокатско възнаграждение / оспорва се поради прекомерност /. С първоинстанционното решение осъден за разноски е единствено ответникът „ММ и М„ЕООД, съобразно уважената част от исковете срещу същия, в размер на 1 500 лева, определени по компенсация, вкл. поради уважено възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, но без мотиви за начина на определянето му, както и за определянето на общия размер присъдени разноски, с прилагане на по начало недопустима компенсация. Пълната неразбираемост на решението, в тази му част с характер на определение, обуславя нищожност, правилно съобразена от въззивния съд, макар с отмяна, вместо с обезсилване. Във въззивна инстанция са изцяло уважени предявените срещу всички ответници искове, като с въззивното решение е отменено първоинстанционното в частта по разноските и е присъдена в тежест на ответниците, съответно в полза на ищеца, сумата от 4 593,46 лева - понесени от същия разноски за заповедното производство и сумата 8 984,45 лева – понесени разноски в първа и въззивна инстанции. Във въззивна инстанция ищецът е заплатил държавна такса от 2 082,87 лева, като видно от представения списък за разноски, претендира единствено нейното възмездяване /, но претендира и сума от 2 668,99 лева - заплатена за превод на представеното като доказателство в първоинстанционното производство,вкл. превода му, гаранционно споразумение с ЕИФ. Доказателство за заплащането на сумата е представено също за първи път във въззивна инстанция – фактура № 858/19.03.2016 г., издадена от „Г. Трансконсулт„ ЕООД преди постановяване на първоинстанционното решение. Изменение на въззивното решение в частта по отговорността за разноски, по реда на чл.248 ГПК, е поискал ищецът „УниКредит Булбанк„ АД, по отношение размера на възмездените му разноски за първа и въззивна инстанции. С тук оспорваното определение на САС молбата е уважена, като дължимата държавна такса за първа инстанция е определена в размер на 4 % върху общата цена на исковете - 104 143,74 лева и умножена по броя на субективно съединените искове - срещу 4 ответника, съответно възлиза на 4 165,75 лева по всеки от исковете или 16 663 лева общо. Приспадайки заплатената в заповедното производство такса от 2 082,87 лева съдът е получил, подлежащи на възмездяване на ищеца, разноски от доказано платена държавна такса в размер на 14 580,13 лева. Така, понесените в първа инстанция разноски от 22 089,99 лева, ведно с платената във въззивна инстанция държавна такса от 2 082,87 лева, формират присъдената с определението по чл. 248 ГПК, изменящо въззивното решение в тази му част, сума от 24 172,16 лева за двете инстанции. Въззивният съд не се е произнасял по възражение за прекомерност, поддържано по отношение на заплатеното за процесуално представителство на ищеца в първа инстанция адвокатско възнаграждение. Въпреки предмета на молбата по чл. 248 ГПК, с определението си от 15.04.2020 г. въззивният съд е постановил изменение на решението и в частта относно присъдимите за заповедното производство разноски, но с последващо определение № 10011/ 21.02.2022 г., по реда на чл. 247 ал. 1 ГПК, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, заличавайки израза „ и разноски по заповедното производство“ в тук атакуваното определение № 1081/05.05.2020 г. по т.д.№ 3154/ 2018 г. на САС. Определението по чл. 247 ал.1 ГПК не е обжалвано и е влязло в сила. При така установеното, частната жалба се явява частично основателна. Неправилно въззивният съд не се е произнесъл по възражението за прекомерност, поддържано от ответниците, но същото е неоснователно. Съгласно цената на предявените искове – 88 896,07 лева главница и 15 247,67 лева - договорни лихви, според чл. 7 ал.2 т.4 на Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата й към датата на сключване на договора за правна помощ редакция / ДВ бр. 28 от 28.03.2014 г. /, минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 3 654,31 лева. Договорената сума от 4 385, 17 лева надвишава минималния размер едва със 730,86 лева. Съобразно фактическата и правна сложност на спора, по който е осъществявана защитата / кумулативно обективно и субективно съединени искове; множество оспорвания, вкл. относно истинността на документ; специфична проблематика във връзка с приложения финансов инструмент, съгласно спорното гаранционно споразумение с ЕИФ във връзка с оспорване процесуалната и материалноправна легитимация на ищеца /, настоящият състав не намира, че така договореното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. Не подлежат на разглеждане доводите на ответниците относно присъдимите разноски за заповедното производство, тъй като същите - видно от молбата на ищеца по чл. 248 ГПК, инициирала производството по обжалвания тук въззивен акт, както и от определение № 10011/21.02.2022 г. на САС - не са били предмет на производството по чл. 248 ГПК. Определената и заплатена от ищеца държавна такса за въззивна инстанция кореспондира с тезата на жалбоподателя за дължимия действителен размер, поради което спорен остава единствено размера на заплатената и подлежаща на възмездяване държавна такса за първоинстанционното производство. Настоящата редакция на чл. 72 ал. 1 ГПК / обн. ДВ бр. 86 от 2017 г. / достатъчно ясно не предпоставя дължимост на държавна такса, определена върху цената на кумулативно обективно съединените искове, но умножена по броя на ответниците, т.е. съобразявайки и броя на субективно съединените искове. В предходната си редакция разпоредбата гласи: „ За предявените с една молба кумулативно съединени искове се събира държавна такса по всеки иск „. В практиката на ВКС разпоредбата последователно е прилагана в относимост към обективно кумулативно съединени искове, в който смисъл е и настоящата й, очевидно пояснителна редакция. Така определение № 467/20.09.2011г по ч.гр.д № 506/2011г. на ІІІ г.о на ВКС, постановено при действието на предходната – приложима и в случая редакция на разпоредбата - е дало отговор на въпроса как се определя държавната такса, когато имущественият интерес касае едно благо, а основанията, от които това благо се извежда и лицата, от които това благо се претендира,са повече от едно. За предявените с една молба искове, в защита на един интерес, се събира една държавна такса, или, както е разяснено в определение № 467/20.09.2011г. на ІІІ г.о на ВКС, ако по делото се претендира едно благо - таксата е една, колкото и да са основанията, от които това благо се извежда, и колкото и да са лицата, които го претендират или от които се претендира, при наличие на общност на основанията. Независимо от броя на привлечените солидарно отговорни ответници, ищецът, в чиято полза е налице пасивната солидарност, ще дължи една държавна такса върху имуществения интерес / поддържано и в определение по гр.д.№ 2543/2021 г. на ІІІ г.о. на ВКС /. В този смисъл, посоченото в мотивите към т .18 на ТР № 6/2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, цитирано от ответната страна, доколкото изобщо може да се възприеме в поддържания от ищеца смисъл, но и не се отнася пряко до поставените за задължително тълкуване въпроси, по които е била установена противоречива практика, не следва да бъде съобразявано. Дължимата в производството по предявените искове държавна такса следва да се определи в размер на 4 % върху цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове - за главница и лихва, но не по-малко от 50 лева. Тъй като минималният размер от 50 лева е покрит по всеки от исковете за главница и лихва, общата цена от 104 143,74 лева предпоставя идентичен, досежно размера на общата държавна такса, резултат – 4 165,75 лева. От тази сума следва да се приспадне заплатената в заповедното производство държавна такса от 2 082,87 лева или дължимата държавна такса за исковото производство възлиза на 2082,88 лева за първа инстанция. Разликата до внесените от ищеца в първа инстанция 14 580,13 лева или сума от 12 497,25 лева се явява недължимо платена и неподлежаща на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК, но възстановяването й ищецът следва да претендира от събралия я първоинстанционен съд – СГС. Основателна е частната жалба и досежно присъдените в полза на ищеца разноски за изготвен превод на представени на чужд език писмени доказателства, в размер на 2668,99 лева, макар обжалваното определение да не съдържа мотиви за присъждането им. В общата, дължима от ответниците на ищеца сума от 24 172,16 лева, до която е изменено въззивното решение в частта по разноските, се включват заплатени за двете инстанции държавни такси / 14 580,13 лева за първа и 2082,87 лева за въззивна /, 450 лева депозити за вещи лица, 5 лева съдебни такси, 4 385,17 лева - адвокатско възнаграждение за първа инстанция и 2 668,99 лева – заплатено възнаграждение за превод на документи от чужд език. Искането за възмездяването на последната сума е направено едва във въззивна инстанция, въпреки че преводът е изготвен и представен, както и заплащането на възнаграждението за същия е извършено до приключване на устните състезания в първа инстанция, до който момент е изготвена и фактурата, доказваща плащането. Това е бил и крайният момент, до който е могло да се претендира, съгласно чл. 80 пр. първо ГПК. Следователно, частната жалба се явява частично основателна, като въззивното определение следва да се отмени в частта по присъдени в полза на „УниКредит Булбанк „ АД разноски за първа и въззивна инстанция над размера от 9 005,92 лева / 24 172,16 - 12 497,25 – 2668,99 /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение