Определение № 10814 от 29.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10446/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от „Кремиковци“ АД – в несъстоятелност, гр. София, чрез процесуален представител, против Определение № 26897/03.07.2026 г. на Административен съд София-град (АССГ) по адм. дело № 12860/2025 г. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен и претендира неговата отмяна по подробно изложени доводи. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С Разпореждане № 41723/12.12.2025 г. на АССГ по адм. дело № 12860/2025 г. първостепенният съд е оставил жалбата без движение, като е указал на жалбоподателя да уточни кой е оспорваният акт и от кой орган той е издаден. С молба от 14.01.2026г. дружеството, чрез процесуалния си представител, е заявило, че обжалва Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) по чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, издаден от служител на общинската администрация от звеното за местни приходи към Столична община (СО) – район Кремиковци, определен със заповед на кмета на общината и имащ правата и задълженията на орган по приходите съгласно чл. 4, ал. 3 във връзка с ал. 4 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Уточнило е още, че не е бил уведомен, нито е получил такъв акт, отнасящ се за данък върху моторно превозно средство (МПС) и неговото разпределение към стари задължения. За да остави без разглеждане жалбата и прекрати производството по делото, първоинстанционният съд е приел, че липсва годен за съдебно оспорване административен акт. Този извод е мотивиран от констатациите, че на 16.06.2025 г. дружеството е заплатило данък върху превозните средства за 2025 г. за два автомобила, но внесените суми са отнесени от общинската администрация за погасяване на по-стари задължения за трето МПС, възникнали до 30.06.2011 г. С молба от 16.10.2025 г. дружеството е поискало от Директора на Дирекция „Общински приходи“ при СО да отмени извършеното отнасяне на сумите, в отговор на която с писмо от 30.10.2025 г. Директорът е изложил съображения за приложимост на реда по чл. 169, ал. 3а ДОПК. За периода 2011г. – 2015г. задълженията на дружеството за местни данъци и такси за периода са установени с АУЗД № ДКР16-ТД26-101/15.03.2016 г., изменен с влязло в сила Решение № 1918/16.03.2020 г. по адм. дело № 7223/2016 г. на АССГ. При тази фактическа установеност решаващият състав е приел, че за извършеното отнасяне на плащанията към 2011г. не е издаден нов акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, който да подлежи на съдебно оспорване. Посочил е, че действията на общинската администрация по отнасяне на сумите, както и писмото на Директора на Дирекция „Общински приходи“, не представляват индивидуални административни актове. Изложил е и доводи, че исканията за отмяна на извършеното погасяване и за отписване на задълженията не могат да бъдат разгледани непосредствено от съда, а производството по прихващане и възстановяване по чл. 128 и сл. ДОПК е от компетентността на органите по приходите. По тези съображения е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. Така постановеното определение е правилно. По аргумент от чл. 159, т. 1 АПК вр. с § 2 от Допълнителните разпоредби на ДОПК, първата от изискуемите положителни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на жалба е наличието на подлежащ на оспорване акт. В случая с Разпореждане № 41723/12.12.2025 г. първоинстанционният съд е предоставил на дружеството възможност да уточни предмета на оспорването, като посочи административния акт, срещу който е насочена жалбата, както и неговия издател. В изпълнение на дадените указания дружеството изрично е заявило, че оспорва АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК, издаден от служител на общинската администрация, без да посочи индивидуализиращи негови белези. Наред с това е уточнило, че не е уведомявано за издаването и не му е връчван такъв акт, отнасящ се до процесните задължения за данък върху превозните средства. При така очертаният предмет на спора, първостепенният съд обосновано е съобразил, че представените по делото доказателства не сочат към издаването на акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, съответстващ на твърденията на дружеството, както и, че приложеният АУЗД № ДКР16-ТД26-101/15.03.2016 г. е бил предмет на самостоятелен съдебен контрол, приключил с влязло в сила Решение № 1918/16.03.2020 г. на АССГ по адм. дело № 7223/2016 г. Споделими са и доводите на решаващия състав относно полученото Писмо с изх. № СФД25-ТД26-6469/30.10.2025 г., което нямат белезите на индивидуален административен акт, който е годен за оспорване. Като е достигнал до същия краен извод за недопустимост на жалбата и е прекратил производството по делото, АССГ е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение