Решение № 3207 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7814/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 219 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Г., от гр. Бургас, против Решение № 5223/ 09.06.2025 г., постановено по адм. дело № 2108/ 2023 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № РД-1779/ 06.10.2022 г. на Кмета на Община Поморие. Според касатора решението е постановено в противоречие с императивни законови разпоредби и съдебната практика. Твърди, че не са изпълнени указанията на ВАС при връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, тъй като не е допусната исканата комплексна експертиза. Настоява, че съдът е достигнал до неправилни и необосновани изводи при тълкуването на извършените в хода на съдебното производство две експертизи, като е приел, че строежът не е търпим. Излага становище, че с оглед заключението по една от съдебно – техническите експертизи следва да бъде прието, че строежът е търпим на основание чл. 127, ал. 1, изр. първо от ПЗР на ЗИДЗУТ. При тези доводи иска отмяна на първоинстанционното Решение и произнасяне на касационната инстанция по същество на спора. Претендира разноски. В съдебно заседание, касационният жалбоподател, редовно призован, не се явява, не се представлява. Ответникът по касационната жалба - Кмет на Община Поморие, в писмен отговор, чрез адв. Ю. Бошнаков, процесуален представител, оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски, за извършването на които представя доказателства. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Бургас е образувано по жалба на Д. Н. Г. против Заповед № РД-1779/ 06.10.2022 г., с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ и правомощията по чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ Кметът на Община Поморие е наредил да бъде премахнат от Д. Н. Г. строеж: „Едноетажна масивна сграда – хале“, с [идентификатор] по КККР на гр. Каблешково, реализирана в ПИ с [идентификатор] по КККР на гр. Каблешково, идентичен с [УПИ], кв. 35 по плана на гр. Каблешково, общ. Поморие, като е указан срок за доброволно изпълнение от 30 дни след влизане в сила на Заповедта. Обжалваното съдебно решение № 5223/ 09.06.2025 г. е второ по ред, след като делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Бургас с дадени задължителни указания от ВАС с Решение № 10860/ 09.11.2023 г. по адм. дело № 5457/ 2023 г. на Второ отделение на ВАС. Съдът е изложил фактите по делото, като в изпълнение указанията на ВАС е назначил две съдебно – технически експертизи и е посочил, че е била изготвена и трета такава при първоначалното разглеждане на делото, заключението по която също е описал в решението си. Събрал е и гласни доказателства. След обстоен анализ на доказателствата и приложимите правни норми е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения акт. Настоящият състав споделя изцяло изводите на съда. Правилно съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, Кмет на Община Поморие, материално и териториално компетентен да издава заповеди за премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ или на части от тях, на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Правилен е изводът на съда, че оспореният акт е издаден в изискуемата писмена форма, като съдържа относимите факти, квалифициращи строежа от пета категория. Няма спор, че строежът е извършен, без за него да е издадено разрешение за строеж. Съдът е посочил, че оспореният акт съдържа нарушените разпоредби – чл. 148, ал. 1 от ЗУТ и правното основание за премахването на строежа – чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, който е достатъчно добре индивидуализиран по фактически и технически характеристики. Позовал се е на Констативен акт (КА) № 3/ 10.08.2022 г., част от административната преписка, за да отхвърли възражението, че в Заповедта липсва отразяване по коя от хипотезите на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ е определен строежът за незаконен, като е изтъкнал, че в КА изрично е указано, че се касае за строеж, извършен без разрешение за строеж. Правното основание за изискването по чл. 148, ал. 1 от ЗУТ се съдържа и в самия оспорен акт. В този смисъл, както е посочил и съставът на ВАС в отменителното решение, липсата на изрично указание за разпоредбата на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ не представлява съществено процесуално нарушение и не препятства възможността на адресата да разбере липсата на кое условие прави строежа незаконен. В този смисъл правилно съдът е счел, че в административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав споделя извода на съда, че възражението относно това, че процесният строеж е взаимно свързан в общ обем с изградените след него метално хале и навес, поради което не подлежи на самостоятелно премахване, е неоснователно. Премахването на сграда е въпрос на технологично изпълнение. Мотивите в тази насока на съда са пространни и на основание чл. 221, ал. 2 касационният състав препраща към тях, за да не ги преповтаря. По отношение основното възражение, че процесният строеж е изграден през февруари 2001 г., поради което на основание § 127, ал. 1, изр. първо от ПЗР на ЗУТ е търпим и не подлежи на премахване, следва да бъде съобразено, че съдът е обсъдил събраните в тази насока доказателства и е счел, че може да се приеме, че обектът, предмет на Заповедта, е изграден в твърдения от жалбоподателя период, а именно февруари – март 2001 г., поради което за него е относима разпоредбата на § 127, ал. 1, изр. първо от ПЗР на ЗИДЗУТ, която касае търпими строежи, извършени в периода 2.01.2001 г. до 31.03.2001 г. Тази разпоредба не игнорира изискванията на § 16 от ПР на ЗУТ, а обхваща само тези незаконни строежи, които не се обхващат от времевия период и предпоставките на ал. 1, 2 и 3 на § 16 от ПР на ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на § 16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), т.е. тя е действаща с визираните в нея три времеви периода. В конкретния случай е прието, че строежът е изграден в периода на приложното поле на § 127, ал. 1, изр. първо от ПЗР на ЗИДЗУТ. С оглед времевия обхват на изграждане на строежа, съдът правилно е пристъпил към преценка дали са налице другите кумулативно определени предпоставки - да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването или съгласно този закон. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице - архитект, че към момента, за който се твърди, че е изграден конкретният обект, а и към настоящия момент, е в сила отреждане за същия за комплексно обществено обслужване (КОО), поради което изградената производствена сграда не отговаря на отреждането на имота и съответно процесният строеж се явява нетърпим. Изводът на съда е правилен. Вещото лице, арх. Драганова, е отразило в заключението си, че видно от Справка със сателитните снимки в архива на Агенция по кадастъра процесната сграда е съществувала към 2004 г., като е възможно да е била само навес, тъй като не е отразена при изработването и влизането в сила на кадастралната карта от 2015 г., а навесите не се нанасяли на картата, тъй като не са сгради. За изследване допустимостта на строежа вещото лице е изследвало Устройствените планове, действали към 2001 г. В тази връзка е посочило, че УПИ Х е отреден за КОО, [УПИ] и IX – за магазини, поща и ТП със съответните строителни петна, а новообразуваният УПИ XI – за КОО не фигурира в Заповед № РД-16-391/ 19.12.1995 г., с която е одобрен действащият и към този момент ПУП ПРЗ за промяна на кадастъра и дворищна регулация на изброените парцели, но изразява становище, че се касае за техническа грешка. Вещото лице е посочило, че след като УПИ XI е отреден за КОО, то изградената производствена сграда не отговаря на отреждането на имота, като е изредило с какво предназначение могат да бъдат сградите за КОО. Допълнително е обсъдило, че по отношение начина на застрояване (свободно или свързано) е налице хипотезата на чл. 21, ал. 4 от ЗУТ, при условието на ал. 5 от същия член, съгласно която се изисква нотариално заверено съгласие на собствениците на съседните урегулирани имоти, в които се установява свързаното застрояване, а такова съгласие не е установено да е декларирано. В съдебно заседание вещото лице е обяснило отреждането на имота, като е заявило, че е установило и други несъответствия/ нарушения в имота, които не са отразени в оспорения акт. Заключението е приобщено към доказателствения материал по делото, като не е оспорено от страните. Вярно е, че жалбоподателят е поискал още една допълнителна или комплексна експертиза, но съдът правилно не я е допуснал, тъй като поставеният въпрос е правен, а и с изслушаните заключения по назначените след новото разглеждане на делото експертизи и събраните гласни доказателства въпросът за търпимостта на строежа е изяснен. Съгласно чл. 39, ал. 1 от Наредба № 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (Наредбата) обектите за обществено обслужване осигуряват следните видове дейности: 1. образование; здравеопазване и социални услуги; култура и изкуства; религиозни дейности; административни услуги; търговия, обществено хранене и битови услуги; други общественообслужващи дейности, като с ал. 2 на чл. 39 е предвидено, че с устройствените планове обектите за обществено обслужване се предвиждат в жилищните, производствените, курортните, вилните и смесените територии като отделни обекти в урегулирани имоти с обслужващо значение за съответната територия. В случая, според плана, имотът е с предназначение за КОО. Последното представлява концепция в градоустройството, при която в определени територии (обикновено жилищни комплекси) се осигурява компактно разполагане на различни услуги – училища, детски градини, здравни служби, търговски обекти и спортни бази, т.е. съответно на изброените по – горе обекти. Целта е балансирана среда и удобства за гражданите. Процесната сграда е производствена, за което сочат както изложеното от вещото лице арх. Драганова, че в сградата има складирани дървени плоскости от ПДЧ и дърворежещи машини, така и показанията на св. П. И., която дава показания, че семейството има фирма за дограма, която се произвежда в двора им, макар да не знае какво точно има в процесната постройка. Тези твърдения не са оспорени от жалбоподателя, нито са представени доказателства, които да ги опровергават. Вярно е, че съгласно чл. 17, ал. 1, т. 4, а след изменението от 2022 г. на Наредбата, чл. 17, ал. 1, т. 6, в жилищните територии и устройствени зони отделни поземлени имоти се урегулират с устройствен план за сгради, площи, мрежи и съоръжения за нежилищни нужди, вкл. за безвредни производствени сгради, но в случая липсват доказателства, че конкретната сграда, разположена в имот, който се намира в урбанизирана територия, сред имоти, отредени за КОО, вкл. масивни жилища, хотел, поща и др. представлява безвредна производствена сграда. С оглед на това правилно съдът е приел, че за процесния строеж не са налице доказателства, които да установяват, че отговаря на втората кумулативна предпоставка – да е допустим по разпоредбите, които са действали по времето, когато е извършен, или по действащите разпоредби съгласно този закон. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че съдебното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Не се установиха допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Изпълнени са задължителните указания на ВАС. Проведени са девет открити съдебни заседания, на които съдът е предоставил възможност на страните да ангажират доказателства за твърденията си, приетите доказателства са допустими и са относими към правния спор, обсъдени са от съда, който е постановил мотивиран съдебен акт. Не е налице и необоснованост на съдебното решение, тъй като релевантните за спора факти са установени от събраните в административното и съдебно производство доказателства, като въз основа на същите са извършени мотивирани и логически издържани правни изводи. Оспореното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора, представения списък за разноските и изрично стореното в тази насока искане от ответника по касация на последния следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция във вид на адвокатско възнаграждение, за заплащането на което са представени доказателства в размер на 1250.00 лв. или 639.11 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,