Определение № 2794 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Й. М. против решение рег.№14 от 16.1.2026 г., постановено по въззивно гражданско дело №619 по описа за 2025 г. на Габровския окръжен съд, I състав, с което е потвърдено решение рег. № 21 от 7.5.2025 г. по гр. д. №281 по описа за 2024 г. на Районен съд-Дряново за отхвърляне на предявените от С. Й. М. против Д. С. А. частични искове с правно основание чл.265, ал.1, предложение второ от ЗЗД за сумата 5 100 лв. с пълен размер от 17 174,36 лв. и с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за сумата 5 100 лв. с пълен размер от 38 453,81 лв.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли наблюдение през охранителни камери, видеоразговори чрез приложението „Viber“ или по друг електронен способ „конклудентно действие“, с което да се счита, че работата е приета от възложителя в съответствие с чл.264, ал.3 от ЗЗД? Съответен ли е на практиката на ВКС/ решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на ВКС и др./ този извод на въззивния съд за реално предаване от изпълнителя и получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното, при условие че възложителят живее преимуществено в чужбина и няма възможност за физическо присъствие в имота?

2. Възможно ли е създаденото облигационно отношение между страните да съдържа елементи и признаци както на договора за изработка, така и на договора за поръчка вследствие делегираните пълномощия от възложителя на изпълнителя за закупуване на материали и предварително предаване на суми за разходите за тях и за труда?/решение № 3 от 15.03. от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС/. В тази връзка дължи ли отчет изпълнителят-довереник на възложителя-доверител и следва ли по отношение на института „приемане на работата“ да се съблюдават само и единствено разпоредбите на чл.265 от ЗЗД, не и тези, уреждащи отношенията при поръчка-чл.280 и сл. от ЗЗД?

3. Може ли въззивният съд да приеме, че предварителното заплащане на разходите за материали и труд/овластяването на изпълнителя от възложителя за тяхното закупуване/ представлява „конклудентно действие“ по приемане на работата в съответствие с чл.264, ал.3 от ЗЗД, или представлява поръчка от възложителя към изпълнителя, за която последният дължи отчет?

4. Правото да твърдим, че недостатъците са съществени, водещи до негодност на вещта, преклудирано ли е при липса на възражения в тази посока от другата страна и при доказателства, че страните са водили разговори по „Viber“, че работата е с недостатъци веднага след откриването им от ищеца на 14.12.2022 г.? Поръчващият има ли право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на поръчката, в случая изработеното има такива недостатъци, че е негодно за ползване по обичайното му предназначение и реално предаване от изпълнителя и получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното няма? /решение № 202 от 27.2.2015 г. по т.д.04123/2013 г. на ВКС/

5. Може ли да се предполага знание у изпълнителя по чл.264, ал.2, изречение трето от ЗЗД, че строежът е некачествен, когато установените факти сочат очевидни недостатъци?

6. Възможно ли е работа, извършена от човек без компетенции и умения, когато такива са задължителни поради естеството на работата-строеж с покривна конструкция, както и възложена на трето лице също без компетенции, да се счита за приета, независимо от обстоятелствата или липсата на право да се осъществява дейността „строител“ в съчетание с изграден негоден обект е основание за търсене на отговорност за обезщетение по общия ред?

7. Нееквивалентността на престациите, двойно платеното в повече на лице без компетенции предварително за негоден строеж в съответствие ли е с принципа за свободното договаряне според извода на въззивния съд, или не съответства на закона и практиката на ВКС? /решение №3 от 15.03.2016 г. по гр. д. №2526/2015 г./

Д. С. А. застъпва становището, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С. М. е изложил в исковата молба, че през лятото на 2022 г. е възложил на ответника Д. А. да извърши строителни дейности в имота му в [населено място], състоящи се в конструкция на пътната врата на двора, лятна кухня и барбекю, водопровод към лятната кухня, басейн с подпорни стени и стълби, насипване на двор, за което е заплатил общо 83 262 лв. Впоследствие ищецът установил, че завършеното строителство е било некачествено, освен това свършената работа е на стойност 40 010,19 лв., а не на запллатената от него сума. За ремонт на констатираните недостатъци ищецът е заплатил 17 174,36 лв., поради което е предявил частичен иск за заплащане на 5 100 лв. за извършените поправки на некачественото строителство на стойност 17 174,36 лв. и частичен иск за 5 100 лв. за заплащане на разликата между реално заплатената и действително дължимата сума, възлизаща на 38 453,81 лв./ 83 262 лв. минус 44808,19 лв./.

В отговора на исковата молба Д. С. А. е оспорил предявените искове. Заявил е, че строителните работи са извършвани по указанията и със съгласието на ищеца по телефона или чрез вайбър комуникация и са съответствали на изискуемото от възложителя качество и материал. Ищецът е наблюдавал строителните работи посредством поставените в имота камери и е приел изработеното след завършване на строителството през декември 2022 г., като е изплатил дължимите суми, а след това отношенията между страните са приключили.

След анализ на приетите по делото доказателства първоинстанционният съд е констатирал, че макар ищецът да не е бил в страната по време на извършваните строителни дейности, посредством поставените в имота камери и проведените видеоразговори е приел извършените работи от ответника на всеки от етапите, след което ги е заплатил. Освен това ищецът е знаел за твърдените несъответствия с архитектурния проект при изграждане на всеки етап от съответните строителни работи и самият той е възложил на работниците да бъдат изпълнени по точно определения от него начин. Така ищецът е разпоредил на ответника басейнът да бъде запълнен със сипица, да не се слагат планки и метални части на челните греди, защото ще пречат. Приел е, че плащането представлява приемане с фактически действия, доколкото не са подписани съответни протоколи. Ищецът не твърди наличието на скрити дефекти, а в нотариалната си покана е посочил, че строителството било видимо некачествено. С тези съображения съдът е счел, че извършената работа е приета в съответствие с разпоредбата на чл.264, ал.3 от ЗЗД, въпреки отклоненията, за които ищецът е знаел. След приемането ищецът не може да иска нито поправяне, нито заплащане на разходите, необходими за поправката, поради което този иск е неоснователен. За пълнота на изложението е посочил, че заради изминалия период от време от завършването на строителните дейности от ответника и извършеното допълнително строителство в имота на ищеца, искът е и недоказан. Съгласно заключението на вещото лице заради направения впоследствие ремонт на покрива на лятната кухня и на входната врата и изминалите две години от извършеното от ответника строителство, некачественото строителство няма как да бъде установено. Този извод на вещото лице се съдържа в заключението на стр.181 по описа на Районен съд-Дряново. Вторият частичен иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на разликата между заплатената сума и действителната цена на строителните работи също е бил отхвърлен, тъй като основанието за имущественото разместване е сключеният между страните договор за изработка.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, приемайки за неоснователно възражението в жалбата, че е било установено некачествено изпълнение на строителните работи. Тези работи са били извършвани поетапно, като при всеки завършен етап възложителят е бил уведомяван и след одобрението му се е преминавало към следващите дейности, след което той е извършвал плащане чрез банков превод. По твърдение на ищеца недостатъците са били явни и видими и са били установени от него при завръщането му в страната на 14.12.2022 г., а нотариалната покана до ответника за тяхното отстраняване е връчена на 23.03.2023 г.-повече от три месеца след това. Бездействието на възложителя да направи възраженията си своевременно води до предвидените в чл.264, ал.3 от ЗЗД последствия-работата се счита приета и правата по чл.265 от ЗЗД са погасени.

От така изложеното съдържание на въззивното решение не се констатира бланкетно заявената от касатора очевидна неправилност като квалифициран порок, тъй като не е приложена отменена правна норма, не е приложена правна норма в противоположен на вложения в нея смисъл и няма груби противоречия в мотивите с правилата на формалната логика. Ето защо на това основание касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд не следва да се допуска.

От решаващо значение за изхода на спора е изводът на съда, че ищецът е приел извършената работа посредством конклудентни действия и в тази връзка касаторът е формулирал първия си въпрос. Практиката на ВКС по въпроса е, че най-разнообразни действия могат да покажат недвусмисленото приемане на изработеното, както е посочено в цитираното от касатора решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на IV ГО на ВКС и решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на II ТО на ВКС. Такива действия могат да бъдат: получаване на изработеното и неговата експлоатация/решение № 138/17.10.2011 г. по т.д. № 728/2010 г. на II ТО, решение № 186 от 30.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 820/2012 г. на II т. о./, отразяване на фактурата в счетоводните регистри на възложителя, ползването на данъчен кредит по фактурата/решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на II ТО на ВКС и много други. От дадените примери следва, че какви действия представляват приемане чрез конклудентни действия зависи от конкретно установената по делото фактическа обстановка и към тях няма формални изисквания. Наблюдението през охранителните камери, видеоразговори чрез приложението „Viber“ или по друг електронен способ, свидетелските показания, установяващи одобряването на отделните етапи на строителните работи и извършеното плащане на изработеното, преценени в съвкупност, могат да представляват действия, изразяващи недвусмисленото приемане. Ето защо по първия въпрос не се констатира противоречие с практиката на ВКС или необходимост от осъвременяване на тази практика, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Вторият и третият въпрос са напълно неотносими към спора и не са били разрешавани от въззивния съд, тъй като ищецът не е основал претенциите си на договор за поръчка, например за закупуване на строителни материали, и на липса на отчет за тяхната стойност. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

В четвъртия си въпрос касаторът също добавя ново твърдение, което не е било посочено в исковата молба и затова не е било предмет на спора и на въззивното решение-за наличие на недостатъци, водещи до пълна негодност за ползване на изработеното. Под предлог, че е във връзка с въпроса, касаторът е приложил към касационната жалба ксерокопие, за което се сочи, че е от вайбър кореспонденция и съдържа възражение за качеството на изработеното. Това ксерокопие не е било представено по делото и възможността да бъде прието като електронен документ е преклудирана. Затова въпросът също не е относим към изхода на спора.

Същият извод следва и за петия въпрос, тъй като касаторът нито се е позовавал на знание от страна на ответника на недостатъците, нито го е доказвал.

Шестият въпрос на касатора предполага несъществуваща забрана за извършване на строителна дейност на лицата, които според него нямат необходимата квалификация. В съответствие с чл.19, ал.1 от Конституцията на Република България, която предвижда, че икономиката се основава на свободната стопанска инициатива, такава забрана не е въведена.

Последният въпрос на касатора е свързан с предявения иск за неоснователно обогатяване, състоящ се според него в разликата между платеното по договора и действителната стойност на престацията. Такава нееквивалентност, която би довела до нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, не е въведена като фактическо основание на иска и не е налице според практиката на ВКС, която изисква в такива случаи много по-значително несъответствие на престациите.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение на адвокат Г. Х. Н. 497 евро с начислен ДДС.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение