Определение № 130 от 25.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2552/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на С. К. Н. ЕГН: [ЕГН] и на „С. К. Н ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №1242 от 27.05.2019 г., постановено от АС-София по т.д. №1621/2017 г., с което по въззивна жалба на същите двама жалпоподатели срещу решение № 403/12.03.2014 по т.д. №893/2013 г. на СГС,VІ-12 с-в, въззивният съд е постановил следното: обезсилил е решение № 403/12.03.2014г., постановено по т.д. № 893/2013г., по описа на Софийски градски съд, т.о. VI-12 състав, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на „Банка Пиреос България" АД, с ЕИК[ЕИК] срещу С. К. Н., с ЕГН [ЕГН] и „С. К. - Н" ЕООД, с ЕИК[ЕИК], за разноски за заповедното производство в размер на 2 646,19 лева, отменил е същото решение, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземането на „Банка Пиреос България" АД, с ЕИК[ЕИК] срещу С. К. Н., с ЕГН [ЕГН] и „С. К. - Н" ЕООД, с ЕИК[ЕИК] за законна лихва върху главницата за сумата над 3 200 евро до 34 644,32 евро за периода от 24.07.2012г. до 30.07.2012г. включително, като е отхвърлил тази претенция като неоснователна, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с която по иска на банката, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е било признато за установено, че съществуват вземания на „Банка Пиреос България“ АД срещу двамата ответници за сумите: 34 644,32 евро-главница по договор за контокорентен банков кредит от 26.10.2004 г., 2 566,66 евро-възнаградителна лихва за периода 30.09.2011 г. до 23.07.2011 г. и 185,15 евро-наказателна лихва за същия период, ведно със законната лихва от 24.07.2012 г. до окончателното плащане и е осъдил С. К. Н., с ЕГН [ЕГН] и „С. К. - Н" ЕООД, с ЕИК[ЕИК] да заплатят на „Банка Пиреос България" АД, с ЕИК[ЕИК] сума в размер на 7 217,73 лева общо- разноски за заповедното и въззивното производство.: В касационната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и недопустимост в частта,с която въззивният съд е отменил същото решение, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземането на „Банка Пиреос България" АД, с ЕИК[ЕИК] срещу С. К. Н., с ЕГН [ЕГН] и „С. К. - Н" ЕООД, с ЕИК[ЕИК] за законна лихва върху главницата за сумата над 3 200 евро до 34 644,32 евро за периода от 24.07.2012г. до 30.07.2012г. включително е отхвърлил претенцията като неоснователна, доколкото се твърди,че такава претенция не е била предявявана с ИМ и първоинстанционният съд не се е произнасял по нея. От страна на ответното по касационната жалба дружество е депозиран писмен отговор на същата със становище за неоснователност.Претендира се присъждане на разноски в настоящата инстанция в размер на договорено и платено възнаграждение за адвокат. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Правната квалификация на предявените обективно, субективно и кумулативно съединени искове е чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 8.1., ал. 1 от процесния договор вр. с чл. 60, ал. 2 ЗКИ, които са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК. Страните по делото не спорят, а и от заключението на вещото лице изготвило съдебно-икономическата експертиза в първата инстанция, се установява,че ищецът е предоставил на главния длъжник/ответника -„С. К. - Н" ЕООД кредит в общ размер на 57 174,92 евро, от който е погасена сумата 22 530,60 евро и се дължи главница в размер на 34 644,32 евро. Кредитополучателят е изпаднал в забава като не е заплатил осем падежирали вноски по кредита в размер на 400 евро, за периода от 30.11.2011г. до 30.06.2012г. и с общ размер от 3 200 евро. От т. 10 на Анекс А4-1/2009 от 30.07.2009г. се установява, че С. К. Н. в качеството си на поръчител се е задължил да отговаря спрямо банката за изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, включително и за заплащането на всички дължими суми до окончателното му погасяване. С Анекс А05-1/2010 от 29.07.2010г. се установява, че е уговорена солидарната отговорност по смисъла на чл. 121-123 от ЗЗД на С. К. Н. за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по процесния договора за кредит. Според въззивния състав, при тълкуването на действителната воля на страните във връзка с предходния анекс, следва да се приеме, че страните са уговорили ново основание за солидарна отговорност на този ответник -встъпване в дълг, съгласно чл. 101, ал. 1 ЗЗД. Страните са договорили изменение на основанието и обема на отговорността на втория ответник, и той вече следва да отговаря при новите условия на договорната солидарност, които са значително по-тежки и вече няма правата на поръчителя. В изпълнение на задължителните указания на ВКС, при повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел като доказателство по делото ч.гр.д. 35593/2012г. по описа на СРС, с предмет развилото се като предпоставка за допустимостта на иска по чл.422 ГПК заповедното производство, и е обсъдил липсата на надлежно връчено на двамата длъжници уведомление за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем. В тази насока е изложил следните съображения: В случая, по процесния договор предсрочната изискуемост не е настьпила автоматично, с пропуска на кредитополучателя да изпълни свое парично задължение за плащане към банката, тъй като в т. 18 от ТР № 4/2013. на ОСГТК на ВКС е прието, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем трябва да бъде упражнено преди подаването на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение. Поканата за доброволно изпълнение не е била връчена на 19.05.2012г. лично на длъжника С. К. Н.. От заключението на единичната и тройна почеркова експертиза във въззивното производство, се установява, че подписът в обратна разписка № 0578612/17.05.2012г. не е бил положен от С. К. Н.. От втората обратна разписка с № 0578611/17.05.2012г, се установява, че тя въобще не е била получавана. Следователно длъжникът не е бил уведомен от банката, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Видно от погасителния план към Анекс А6-1/2011 от 21.06.2011г. и от допълнителното заключение на вещото лице във въззивното производство, се установява, че към 24.07.2012г./датата на подаване на заявлението/ са били падежирали осем месечни вноски от по 400 евро, които са в общ размер на 3 200 евро. Падежът на последната вноска в размер на 31 447,22 евро е настъпил на 30.07.2012г., т.е. след датата на заявлението за издаване на заповедта по чл.417 ГПК. Или общият размер на всички вноски с настъпил падежа възлиза на 34 644,32 евро. На основание изложеното и задължителните за съдилищата указания в ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е счел, че предявеният иск за главница срещу ответниците е основателен до размера на всички дължими по договора вноски с настъпил падеж, въпреки липсата на основание да се приеме надлежно обявяване на предсрочна изискуемост. Предвид основателността на иска за главница, за такъв е приет и акцесорният иск за договорна възнаградителна лихва в размер на 2 566,66 евро за периода от 30.09.2011г. до 23.07.2011г.,, както и искът за наказателна лихва в размер на 185,15 евро за периода от 30.09.2011г. до 23.07.2011г., установени по размер в първоначалното заключение на вещото лице В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат, като значими за спора правни въпроси, такива, които се свеждат до: следва ли съдът, при повторно разглеждане на спора от въззивната инстанция да се съобрази с предметната рамка на спора след отмяната на първото решение от ВКС и в този смисъл: възможно ли е да се произнася извън дадените му от ВКС указания по приложение на закона. Твърди се, че по въпросите са налице основанията за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Така формулираните въпроси предполагат допуснати процесуални нарушения и пропуски на съда, каквито обаче не се установяват: съставът на въззивния съд не е излязъл извън предмета на спора, като релевирани от страните факти, и е приложил законовите норми в съответствие с изричните съответстващи на правния спор задължителни указания в мотивите на т.1 от в ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според която е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Следователно не са налице са налице основанията за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Относно обжалването като недопустимо на решението в частта,с която въззивният съд е отменил същото решение, в частта, с която е било признато за установено съществуването на вземането на „Банка Пиреос България" АД, с ЕИК[ЕИК] срещу С. К. Н., с ЕГН [ЕГН] и „С. К. - Н" ЕООД, с ЕИК[ЕИК] за законна лихва върху главницата за сумата над 3 200 евро до 34 644,32 евро за периода от 24.07.2012г. до 30.07.2012г. и е отхвърлил претенцията като неоснователна, КЖ следва да се остави без разглеждане, поради липса на правен интерес на жалбоподателя: с отхвърлянето на тази част от иска, като последица за ответника-касатор е отречено съществуването в полза на ищеца на това вземане. С оглед изложеното, съдът