Определение № 50033 от 05.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 769/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С определение № 50065/21.03.2023 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК, ВКС. Тълкувателното решение е обявено на 04.07.2024 г ., поради което са налице предпоставките за възобновяване на производството и за произнасяне по искането за допускане на касационно обжалване. Производството е образувано по касационна жалба на Е. И. Д. срещу решение № 1409/2021 г. по в. гр. д. № 2149/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 263026/12.05.2021 г. по гр. д. № 6564/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касаторката искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 439 ГПК за установяване в отношенията между страните, че тя не дължи сума в размер 116 351 лв. – главница по договор за кредит от 03.07.2008 г., ведно със законната лихва, 15 184, 04 лв. – лихва за периода 03.07.2009 г. – 08.04.2010 г., 829, 04 лв. - заемни такси, 2 647, 30 лв. - държавна такса и 1773, 65 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 16 734/2010 г. на СРС и образувано изпълнително производство пред ЧСИ рег. № 864 на РКЧСИ, тъй като вземанията на ответника са погасени поради настъпила перемпция и погасителна давност. Касаторът заявява оплаквания срещу въззивното решение, които могат да бъдат съотнесени към пороците, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК – противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Излага становище, че съдът неправилно е приложил разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, касаещи валидността на извършените изпълнителни действия и не е дал отговор на поставените във въззивната жалба въпроси относно правните последици на перемпцията по отношение на предприетите по изпълнителното дело, но недовършени и/или безрезултатни действия. В касационната жалба Д. посочва, че настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство е обезсилило с обратна сила предприетите до момента на перемпцията изпълнителни действия по налагане на запори и възбрана. Тези действия не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици, включително не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл. 116, б.“в“ ЗЗД, защото се считат неизвършени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК достъпът до касационно обжалване е обоснован с въпроси, касаещи допустимостта на извършено от въззивния съд тълкуване на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения на страните. В конкретната хипотеза това е наведеното във въззивната жалба твърдение относно валидността на изпълнителните действия, извършени по искане на взискателя след настъпване на перемпцията. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъдат уважени предявените искове с присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат В. Ц.. От ответника по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД е постъпило становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде селектирано за осъществяване на касационен контрол. Дружеството поддържа, че разрешението, което е дал въззивният съд, не влиза в противоречие с практиката на ВКС. Съставът на апелативния съд правилно е потвърдил, че вземането на кредитора съществува и е дължимо и не е изтекла погасителна давност в полза на ищцата, тъй като през цялото време от 2010 г. до 20.07.2020 г. са извършвани изпълнителни действия, прекъсващи срока на погасителната давност. Също правилно е преценено, че последиците от перемпцията поначало са с процесуален характер - изпълнителният лист не губи своя характер на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия /резултатни и безрезултатни/, с които е прекъсвана давността за изпълняемото право. Предвид изложеното по същество ответникът претендира потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявени от Е. Д. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 439 ГПК за установяване в отношенията между страните, че тя не дължи сума в размер 116 351 лв. – главница по договор за кредит от 03.07.2008 г., ведно със законната лихва, 15 184, 04 лв. – лихва за периода 03.07.2009 г. – 08.04.2010 г., 829, 04 лв. - заемни такси, 2 647, 30 лв. - държавна такса и 1773, 65 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 16 734/2010 г. на СРС и образувано изпълнително производство пред ЧСИ рег. № 864 на РКЧСИ, тъй като вземанията на ответника са погасени поради настъпила перемпция и погасителна давност. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени. Счел е, че фактите по спора правилно са били установени от първостепенния съд – на 03.07.2008 г. между ищцата и „Банка ДСК“ ЕАД е бил сключен договор за кредит; поради неизпълнение от кредитора е било подадено заявление по чл. 417 ГПК и на 27.04.2010 г. срещу длъжника Д. е била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 16 734/2010 г.; от банката е било инициирано образуването на изпълнително дело на 30.06.2010 г. с искане за извършване на опис; извършено е било признание на дълга от страна на длъжника и изявление, че той ще бъде платен до 30.09.2010 г.; извършен е бил опис на 14.09.2010 г. по отношение на ипотекирания от длъжника имот и насрочена публична продан, която е била обявена за нестанала; обявена е била нова продан, която е била осъществена на 17.03.2011 г.; на 25.01.2012 г. е бил сключен договор за цесия с „ОТП Факторинг България“ ЕООД и конституиран цесионерът като взискател; на 22.04.2014 г. взискателят „ОТП Факторинг България“ ЕАД /след преобразуване/ е депозирал молба за насрочване на нови опис, оценка и публична продан на други собствени на длъжника имоти; след молба от взискателя е било прекратено изпълнителното дело и на основание чл. 427 ГПК то е било изпратено на друг ЧСИ за продължаване на изпълнителните действия; на 05.02.2015 г., 22.04.2015 г., 04.09.2015 г., 12.02.2016 г., 10.10.2016 г. са били депозирани последователни молби за извършване на опис и насрочване на публична продан; на 04.08.2016 г., 27.09.2016 г., 25.10.2016 г., 31.03.2017 г. са били обективирани искания за налагане на запор върху вземания по банкови сметки на длъжницата; на 09.12.2016 г., 23.02.2017 г., 15.05.2017 г. и 04.08.2017 г. са били заявени искания за определяне на нова начална цена и насрочване на продан; на 06.11.2019 г. с постановление на съдебния изпълнител изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК; на 28.11.2019 г. е била подадена молба за образуване на ново изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист от 27.04.2010 г.; на 20.07.2020 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата и върху нейни банкови сметки. Позовавайки се на разрешението, дадено с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС и решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 594/2019 г. на ГК, ВКС, съставът на апелативния съд е мотивирал извод, че перемпцията е ирелавантна за давността, която започва да тече от последното прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията не води до погасяване на вземането, както и не е пречка за започване на нов изпълнителен процес за събиране на същите вземания. Като е отнесъл последното изпълнително действие към датата 20.07.2020 г. /налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата в „Екомет 90” ЕООД/, решаващият съд е преценил, че петгодишният давностен срок за съдебно установеното вземане съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е бил изтекъл към датата, на която е била подадена исковата молба. Формирал е извод, че резултатността от предприетите по изпълнителното дело действия се явява ирелевантен факт спрямо течението на давностния срок. Оценил е като несъстоятелни доводите на ищцата, че само предприетите от съдебния изпълнител изпълнителни действия имат прекъсващ давността ефект, като е изяснил, че давността се свързва с поведението на кредитора взискател, а не се явява санкция за бездействие на съдебния изпълнител. Приел е за неоснователно твърдението, че последното изпълнително действие е било извършено на 30.03.2011 г. - постановление за възлагане на ипотекирания имот, продаден на публична продан, както и доводите, че извършените изпълнителни действия са били заличени с обратна сила. Изяснил е, че обезсилването на изпълнителните действия няма ефект върху материалните права на страните и давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител е бездействал. Не са налице твърдяните от касаторката основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение. С постановяване на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК, ВКС противоречията в практиката относно значението на перемпцията са преодоляни. С т. 3 от цитираното тълкувателно решение е дадено разрешението, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Част от съображенията са, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни последици. След отмяна на ППBC № 3/18.11.1980 г. прекратяването на изпълнителния процес няма отношение към прекъсването на погасителната давност. При предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД свързва последиците за давността, осъществен се явява нейният фактически състав, респективно погасителната давност се прекъсва. Изпълнителните способи, които са били осъществени преди перемпцията да настъпи, не се засягат от прекратяване на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. От друга страна, прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска отново принудително изпълнение, тъй като то не се припокрива с прекратяване на исковото производство и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника – чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото му правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който дължи подчинение на изпълнителния лист. За взискателя санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК се състои в това, че той губи възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора взискател, независимо от факта, че е възможно изпълнително действие да не се осъществи в рамките на поискан изпълнителен способ поради независещи от волята на кредитора причини. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че изразът „валидност на изпълнителното действие“ цели да посочи процесуалноправната недопустимост действия в рамките на неприключили изпълнителни способи по прекратено дело да се зачитат при нов допустим изпълнителен процес. Изводите на въззивната инстанция относно значението на изпълнително действие, извършено по перемирано изпълнително дело, за прекъсване на погасителната давност се явяват съобразени с разясненията, дадени в посоченото по-горе тълкувателно решение. Прекратяване на изпълнителното дело на 06.11.2019 г. с постановление на съдебния изпълнител не е препятствало образуването на ново изпълнително производство на 28.11.2019 г. и ново прекъсване на давността. Предприемането на всяко действие за принудително изпълнение след 26.06.2015 г. по силата на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тъл. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС е прекъсвало давностния срок независимо от това дали изпълнителните способи са били успешно реализирани. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността - той е извършвал множество такива действия в периода от 17.03.2011 г. /публична продан на ипотекирания в обезпечение на отпускания кредит имот/ до 20.07.2020 г. /последно изпълнително действие/ като между отделните действия не е налице изтичането на петгодишен срок. Въззивният съд не е допуснал неглижиране на своите задължения, като в мотивите на обжалвания акт изрично е посочил, че и безрезултатните изпълнителни действия са проявили своя ефект, прекъсвайки течението на давностния срок. Този му извод не е в противоречие с т. 10 от ТР № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС и т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК, ВКС. Тезата на касатора, че извършените в периода от 30.03.2011 г. до 30.03.2016 г. изпълнителни действия не са от категорията, изграждащи изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права, поради което с прекратяване на изпълнителното производство те са обезсилени с обратна сила и не са породили материалноправни последици, включително не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, тъй като се считат неизвършени. След като въззивното решение не е в противоречие с обсъдената задължителна практика на касационната инстанция достъп до касация следва да бъде отказан. При изхода на делото и в приложение на чл. 81 ГПК касаторът трябва да заплати разноски на ответната страна на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, които са в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС