Решение № 3707 от 1.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10047/2014 г.

Решение № 3707 от 1.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10047/2014 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Петроелт" ООД (в несъстоятелност), гр. Шумен срещу решение № 35 от 13.06.2014 г. по адм. дело № 62/2014 г. по описа на Административен съд (АС) - Шумен. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му. Ответникът - началник отдел "Местни данъци и такса битови отпадъци" ("МДТБО") при община Шумен, не изразява становище по касационното оспорване. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като провери правилността на обжалваното решение в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК и съобрази доводите на жалбоподателя и доказателствата по делото, намира касационната жалба за неоснователна по следните съображения: С атакуваното решение АС - Шумен е отхвърлил жалбата на "Петроелт" ООД (в несъстоятелност) срещу Акт за установяване на задължения № АУЗД 000210/12.11.2013 г. на старши инспектор в отдел "МДТБО" в община Шумен, потвърден с решение № 26-00-5268/17.02.2014 г. на началника на отдел "МДТБО" при община Шумен. За да постанови този резултат съдът е обосновал извод, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, липса на допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с материалноправните разпоредби. По делото няма спор от фактическа страна. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти и обстоятелства, които са подробно описани в проверяваното решение и не се оспорват от страните. Настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени от решаващия съд, поради което не следва да бъдат повторно възпроизвеждани и в настоящото решение. Касаторът оспорва единствено правните изводи на съда досежно дължимостта на установените публични общински вземания, като счита, че задълженията за периода 2008 г. - 2012 г. са погасени по давност поради непредявяването им в срока по чл. 739 от Търговския закон (ТЗ), а тези за 2013 г. не са били изискуеми към датата на издаване на АУЗД. Безспорно е, че дружеството като собственик на процесните недвижими имоти - промишлена (производствена) сграда с идентификатор № 10176.501.7.1 и складова база (склад) с идентификатор № 10176.501.7.2, находящи се в с. Васил Друмев, обл. Шумен, на ул. "Хан Аспарух" № 1, ги е декларирало по реда на ЗМДТ съответно с декларация от 2004 г., 2010 и 2013 г., но не е заплащало дължимите за тях ДНИ и ТБО. Установено е, че с решение от 17.04.2006 г. на Окръжен съд - Шумен по гр. дело № 243/2004 г. същото е обявено в несъстоятелност. Няма данни процесните публични вземания да са предявени от община Шумен в производството по несъстоятелността. По повод искане на синдика на "Петроелт" ООД от 7.11.2013 г. за заличаване по давност на неплатените за имотите данъци и такси е извършена проверка от органа по приходите в община Шумен, завършила с издаване на обжалвания АУЗД, с който са установени задължения в тежест на дружеството за периода 2008 г. - 2013 г. в общ размер на 4087.08 лв., от които главница за ДНИ и ТБО, възлизаща на 3076.24 лв. и лихви за просрочие - 1010.84 лв. При тези факти съдът е счел, че предвидената в чл. 739 ТЗ давност в производството по несъстоятелност не намира приложение към случая, т. к. процесното производство има за предмет установяване на публично задължение по реда на ДОПК, във връзка със ЗМДТ. Наведен е извод, че относима към въпроса за погасяването на спорните задължения е разпоредбата на чл. 171 ДОПК, която се явява специална за публичните вземания, каквито са определените в атакувания акт задължения за местни данъци и такси. Преценил е, че по силата на чл. 171 ДОПК установените с оспорения АУЗД задължения на "Петроелт" ООД не са погасени по давност, т. к. същите касаят период след 2008 г. Според съда дори да се приеме, че правилото на чл. 739 ТЗ е приложимо към спора, погасителният ефект по отношение на посочените вземания настъпва с прекратяване на производството по несъстоятелност, което условие, видно от доказателствата по делото, не е налице. Решението е правилно. Спорът по делото е относно приложимото право. От значение за решаването му е отговорът на въпроса за съотношението на разпоредбите относно погасяването на задълженията по давност в хипотезата на търговска несъстоятелност и тези относно общия режим на давността като основание за погасяване на публичните задължения. Според нормата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, на която се позовава жалбоподателят, непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. Сроковете за предявяване пред съда по несъстоятелността на вземанията на кредиторите са посочени в чл. 685 и чл. 688 ТЗ. С предявяването на вземане в производството по несъстоятелност давността се прекъсва и спира да тече, докато трае производството по несъстоятелност - чл. 685а, ал. 1 ТЗ. Систематичното място на разпоредбата на чл. 739 е в раздела от закона, който регламентира финалните действия по приключването на производството по несъстоятелност и свързаните с това правни последици. Следва да се посочи, че задължението за заплащане на данък и такси върху недвижимите имоти възниква за собственика или ползвателя на имота ежегодно. По делото не е спорно, че община Шумен има качеството на кредитор на данъчнозадълженото дружество (в несъстоятелност), че не е предявила в сроковете по чл. 685 или чл. 688 ТЗ вземанията си за ДНИ и ТБО за съответния данъчен период в откритото производство по несъстоятелност, както и че последното не е завършило. Верен е изводът на съда, че нормата на чл. 739 ТЗ е неприложима към спорното правоотношение по установяване на публично вземане, което се развива по реда на ДОПК, във връзка със ЗМДТ. В случая, с оглед характера на задължението, представляващо публично такова, същото попада в приложното поле на релевантния специален закон, уреждащ материята, а именно - ДОПК и ЗМДТ. Обявяването на задълженото лице в несъстоятелност не изключва правомощието на органа по приходите да определи с нарочен акт в специално производство наличието на дължими неплатени от дружеството суми за съответния период. Фактът на несъстоятелността не дерогира способите за установяване на задължения по данни от декларации или чрез ревизия. Не може поради обявена несъстоятелност на длъжника да бъде отречена компетентността на органите по приходите да проведат производство по установяване на публични негови задължения, нито да бъде призната приложимост на съответните норми от ТЗ вместо ДОПК. Несъстоятелността на дружеството не се явява пречка за образуване срещу него на производство от вида на процесното. Застъпваната от жалбоподателя защитна теза в обратния смисъл противоречи на предмета, целите и принципите както на производството по установяване на публични задължения, така и на производството по несъстоятелност. Всъщност двете производства са несъпоставими. Няма законова възможност държавата или общината да установяват инцидентно в производство по несъстоятелност публични задължения по основание и размер. За това са предвидени специален ред, условия и процедура в ДОПК, включително възможност за оспорване на акта, с който са определени задълженията, по административен ред и двуинстанционен съдебен контрол. За да бъдат предявени в производството по несъстоятелност, вземанията трябва да са предварително установени с акт по чл. 107 ДОПК или да са установени с ревизионен акт по чл. 118, във вр. с чл. 108 ДОПК. Освен това, в производството по несъстоятелност също са предвидени специални разпоредби по отношение изпълнението на публични задължения в отличие от общия режим - чл. 646, ал. 8 (предишна ал. 3) и чл. 647, ал. 3 ТЗ. Законосъобразно е заключението, че дори да се приеме приложимост на чл. 739, ал. 1 ТЗ към случая, то не са налице предпоставките за настъпване на претендираното погасително действие, т. к. няма данни производството по несъстоятелността да е приключило. Обоснована и съответна на закона е преценката на съда, че приложими към въпроса за давността по отношение на установените с АУЗД задължения са правилата на ДОПК. По силата на чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В ал. 2 на същия законов текст е уредена абсолютната погасителна давност - с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, както и когато актът, с който е определено задължението, се обжалва - чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 ДОПК. Видно от чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Задължението за дружеството възниква с придобиване на недвижимите имоти, установява се въз основа на декларирането им пред общинските данъчни власти и се изпълнява периодично. Не съществува задължение за данъчно-задълженото лице всяка година да подава декларация с цел определяне на данъка върху притежаваните имоти за съответната календарна година. Както се посочи по-горе, веднъж възникнало и установено, то се дължи за всяка календарна година, докато не настъпи предвиден в правната норма факт, който да го прекрати или измени. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената декларация "замества" декларациите за следващите календарни години. Към момента на постановяване на атакувания АУЗД не е изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК, преклудиращ възможността на органа да образува производство за установяване на задължения за ДНИ и ТБО за периода 2008 г. - 2013 г. Издаденият на 12.11.2013 г. акт законосъобразно обхваща периода 2008 г. - 2013 г., т. к. петгодишният преклузивен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК изтича както следва: за задълженията за 2008 г. - на 31.12.2013 г.; за задълженията за 2009 г. - на 31.12.2014 г.; за задълженията за 2010 г. - на 31.12.2015 г.; за задълженията за 2011 г. - на 31.12.2016 г., за задълженията за 2012 г. - на 31.12.2017 г. и за задълженията за 2013 г. - на 31.12.2018 г. Правилен е изводът на решаващия съд, че към датата на издаването на АУЗД задълженията за процесния период не са погасени по давност по смисъла на чл. 171, ал. 1 ДОПК и правомерно са били предмет на производство по установяване на задължения за данъци и такси по реда на чл. 107, ал. 3, изр. 3, пр. последно ДОПК. Предвидената в закона 5-годишна давност не е изтекла при издаване на обжалвания акт, включително по отношение на най-старите обхванати от него задължения за 2008 г., за които срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е следвало да изтече на 31.12.2013 г., но актът е издаден преди тази дата, с което давността е прекъсната. Не на последно място, според чл. 28 ЗМДТ (в действалата към момента на издаване на акта редакция), данъкът върху недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в следните срокове: от 1 март до 30 юни и до 30 октомври на годината, за която е дължим. Съгласно чл. 4, ал. 2 ЗМДТ невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания, като принудителното събиране се извършва от публични изпълнители по реда на ДОПК или от съдебни изпълнители по реда на ГПК. Процесният АУЗД, в който е установено задължение и за 2013 г. включително, е издаден след изтичане на сроковете на изпълнение на задължението, поради което възражението в касационната жалба за преждевременното му установяване в оспорения акт е неоснователно. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение