Определение № 3271 от 19.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2250/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Т. С. Д. обжалва Определение № 17173/16.09.2025 г. по в.гр.д. № 812/2025 г. на СГС, с което е отхвърлена молбата й по чл. 248 ГПК за присъждане на пълния размер на сторените от нея разноски за адвокат във въззивното производство. Заявява се оплакване за неправилност на обжалвания акт. Жалбоподателят поддържа, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер от 1 300 лв. е съответно на фактическата и правната сложност на делото, пропорционално е на положения от адвоката в хода на въззивното производство труд, надвишава само незначително ориентировъчните възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., както и съответства на поетата от адвоката отговорност и на проявената от него активност, изразяваща се в депозиране на мотивиран отговор по въззивната жалба и становище за откритото заседание. Допълва, че делото има значение за всички суми, които биха се дължали по силата на нищожния договор, а не само за вземането, заявено с иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По изложените съображения моли за отмяна на определението и изменение на въззивното решение в горепосочения смисъл. Ответникът по частната жалба „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД я оспорва. Поддържа, че предметът на въззивното дело е ограничен до валидността на отделни договорни клаузи и не се характеризира с фактическа или правна сложност. Черпи доводи от практиката на Съда на ЕС (СЕС). Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав Първо отделение, намира, че частната жалба е допустима - подадена е в срок от легитимирана страна срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Делото е образувано по предявени от Т. Д. срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за установяване нищожността на две клаузи от договор за потребителски кредит и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 2 895 лв., платена без основание над чистата стойност на кредита. Установителните искове са уважени, а осъдителният – отхвърлен поради погасяване в хода на процеса, като на ищеца са присъдени разноски за адвокат в размер на 1 200 лв. Ответникът е подал въззивна жалба, като от името на въззиваемата адвокат е депозирал отговор, а за единственото открито заседание – молба за разглеждане на делото в нейно отсъствие и становище по същество. С въззивното решение обжалваният акт е потвърден, а на основание чл. 78, ал. 5 ГПК в полза на въззиваемата са присъдени разноски за адвокат във въззивното производство в размер от 600 лв. вместо сторените – 1 300 лв. По реда на чл. 248 ГПК Т. Д. е поискала присъждане на пълния размер на разноските, но това е отказано от въззивния съд с обжалваното в настоящото производство определение. За да отхвърли молбата, съдът е аргументирал, че не е обвързан от стойностите, посочени в Наредба № 1/2004 г., по изложените в решение на СЕС по дело С-438/22 съображения; оценил е като ниска фактическата и правната сложност на делото, съобразил е наличието на обилна съдебна практика по спорния правен въпрос, по-ограничения спрямо първоинстанционното производство предмет на въззивното дело и провеждането само на едно заседание; като невисок е отчел и материалния интерес от делото предвид стойността на осъдителната претенция; допълнил е, че спецификата на въззивното производство го отличава като по-малко трудоемко от първоинстанционното. При тези данни жалбата е неоснователна. При своевременно заявено възражение за прекомерност съдът дължи да извърши преценка на размера на разноските за адвокат, за които насрещната страна отговаря (без тази преценка да рефлектира върху дължимостта на възнаграждението от страната по договора в полза на адвоката). Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при осъществяването й съдът е ограничен от минималния размер, определен по реда на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. - от Висшия адвокатски съвет. Въз основа на законовата делегация е приета Наредба № 1/2004 г., но приложимостта й е отречена с решение на СЕС по дело С-438/22 поради противоречието й с чл. 101, пар. 1 ДФЕС, установен в защита на конкуренцията. След постановяване на решението на СЕС наредбата е изменена и е отпаднало характеризирането на възнагражденията като „минимални“, но друг акт, относим към чл. чл. 78, ал. 5 ГПК, не е приет. Ето защо понастоящем съдът не може да ползва разписания в посочената разпоредба механизъм и следва да определи възнаграждението, изхождайки само от въведеното с чл. 36, ал. 2, из. 3 ЗАдв. изискване за справедливост. Справедливият размер на адвокатското възнаграждение се съизмерява както с материалния интерес от делото (фактор, основополагащ в т.нар. ориентировъчни размери по актуалната редакция на Наредба № 1/2004 г.), така и с комплекс от други критерии - фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия (вж. Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и Определение № 343/15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о.). В настоящия случай решението по установителните искове би имало косвено значение за дължимостта на всички първоначално договорени суми над чистата стойност на кредита (арг. чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК) и в този смисъл непряката материална облага от делото надхвърля цената на осъдителния иск. Косвеният интерес обаче има само спомагателно значение при преценката за справедливо адвокатско възнаграждение (така, както той не служи за определяне и на държавната такса, а последната зависи единствено от цената на предявения иск) и не може да елиминира значението на други основни и свързани именно с протичането на конкретното дело факти, а именно: липса на фактическа сложност (спорът, пренесен във въззивната инстанция, е основно правен и решаването му не е предполага установяване на нови факти, а анализ на съдържанието на договора); ниска правна сложност на делото с оглед приложимия материален закон и наличието на значителна и безпротиворечива съдебна практика; въззивна проверка, ограничена само до част от исковете, приключила бързо и без процесуални усложнения. Въз основа на горепосочените факти определеният от въззивния съд размер от 600 лв. може да се приеме за справедлив. Той е съответен и на оценката за справедливо възнаграждение, дадена от самата страна при договаряне на хонорар за първоинстанционното производство – за него е заплатена сума, надвишаваща горепосочената два пъти, което съотношение в случая точно отразява разликите между двете производства (от една страна, първоинстанционно дело, започнало по инициатива на Д. и предхождано от определяне на предмета на делото и защитната тактика, съобразяване на указанията по доклада и процесуалните преклузии, свързани с доказването, и от друга – въззивно производство, инициирано от насрещната страна и ограничено от нея по предмет, по наведени оплаквания и по необходимост от провеждане на доказване). Поради изложеното обжалваният акт следва да бъде потвърден. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,