Определение № 1243 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 326/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Х. А. срещу решение №1104 от 12.09.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2307 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, 4-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 3402 от 8.06.2024 г. по гр.д. № 12784 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, I-12 състав, в частта, с която предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление е отхвърлен над 22 700 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Касаторът твърди, че в обжалваната част решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта.

2. Относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

Прокуратурата на Република България не е подала отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Х. А. е бил привлечен като обвиняем на 20.01.2017 г. за престъпление по чл.282, ал.1 от НК, извършено в качеството му на длъжностно лице-Заместник-министър на Външните работи, за което престъпление е бил оправдан с влязло в сила на 14.09.2020 г. решение на ВКС. За претърпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. Софийският градски съд е уважил иска до размера от 22 700 лв. и го е отхвърлил за разликата до 100 000 лв. За да определи размера на обезщетението, е взел е предвид, че производството е продължило три години седем месеца и 23 дни, наложена е най-леката мярка за неотклонение „подписка“, повдигнато е обвинение за тежко престъпление, за което е предвидено наказание до 6 години лишаване от свобода и глоба до 5 000 лв. Съобразил е възрастта на ищеца, обстоятелството, че не е осъждан, бил е социално активен и се е занимавал с активна политическа дейност, като преди да му бъде повдигнато обвинението е бил Зам.-министър на Външните работи, а обвинението е за престъпление по служба. Посочил е, че незаконното обвинение срещу ищеца, който е лице, заемащо висок професионален или политически пост, съчетано с широко медийно отразяване на случая е оказало отрицателно влияние на неговата кариера и е накърнило по-интензивно неговото добро име и достойнство. От друга страна обаче е съобразил и обстоятелствата, които обуславят присъждането на по-малък размер на обезщетението-наказателното преследване е протекло в разумен срок, мярката за неотклонение е най-леката възможна, не е доказано настъпването на трайни тежки и необратими увреждания както на психическото, така и на физическото здраве на ищеца. Констатирал е също, че за приблизително същия период от време, по-кратък с девет месеца, срещу ищеца е било повдигнато и поддържано друго подобно обвинение, за което му е присъдено с влязло в сила решение обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв.

След анализ на събраните по делото доказателства Софийският апелативен съд е достигнал до заключението, че обвинението е засегнало психоемоционалното състояние на ищеца/тогава на 43 години/, който е изпитал в продължение на повече от три години и седем месеца-разумен срок с оглед сложността на делото-обичайните вреди:притеснение от несправедливо осъждане, подсилено от произнесената от първоинстанционния съд осъдителна присъда, несигурност, опасения за бъдещото, безпокойство за причинените неудобства на семейството. Според въззивния съд са налице обстоятелства, които сочат на по-тежко засягане на благата на ищеца: заради дадената голяма гласност на обвинението в печатни и електронни медии са били накърнени доброто име и честта му, стигнало се е до социална изолация. Заради спецификата на обвинението-за деяние, извършено от него като длъжностно лице-заместник-министър на външните работи-е бил накърнен и професионалният му авторитет. Логично са били възпрепятствани политическата му кариера и намирането на подходяща за квалификацията и опита му работа, но само по време на наказателното преследване. Не е доказано, че ищецът е бил поставен в положение на невъзможност след приключването на наказателното дело да продължи политическата си кариера и да започне работа. Съобразявайки общото увреждане на неимуществената сфера на ищеца от двете незаконни обвинения /за еднакви по тежест и наказуемост престъпления и сходно развитие на наказателните преследвания с постановяване на неблагоприятен за подсъдимия акт от първата инстанция/ и окончателно присъдено за едното от тях обезщетение от 20 000 лв., въззивният съд е счел, че глобално обезщетение от 42 700 лв. е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение и репарира в цялост произлезлите за ищеца неимуществени вреди. Ето защо е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната част над 22 700 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

От мотивите на въззивния съд не се констатира противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по поставените от касатора въпроси. Първият въпрос е формулиран заради твърдението в касационната жалба, че въззивният съд не е взел предвид установеното препятстване на възможността на ищеца за развитие в професионалната сфера и след постановяване на оправдателната присъда. Въззивният съд действително е приел за недоказано, че ищецът е бил поставен в положение на невъзможност след приключването на наказателното дело да продължи политическата си кариера и да започне работа, но този извод е логичен и не противоречи на събраните по делото доказателства.

За да обоснове евентуалното противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по втория въпрос, касаторът е цитирал решения, с които е определено по-високо по размер обезщетение за неимуществени вреди. Сходството между случаите се състои в това, че незаконно повдигнатото и поддържано обвинение е в област, която засяга професионалната сфера на ищците, известни в публичното пространство. Различията по останалите критерии за определяне на обезщетенията/продължителност на наказателното преследване, възраст на пострадалите, последиците върху психическото и физическото здраве и др./ обаче обосновават различните размери на обезщетенията. Нещо повече, въззивният съд, спазвайки указанията на т.11 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК и практиката на ВКС, предвиждаща глобално определяне на обезщетението за неимуществени вреди от няколко незаконни обвинения по едно и също време, е съобразил присъденото обезщетение от 20 000 лв. за повдигнатото през приблизително същия период друго незаконно обвинение. Сумата от двете обезщетения възлиза на 42 700 лв. и е достатъчна, за да репарира причинените на касатора неимуществени вреди. Затова и по втория въпрос не се констатира твърдяното от касатора противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в обжалваната от Х. А. част не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение