Решение № 1819 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8567/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на И. М. И., подадена чрез пълномощник, против решение № 1171 от 09.07.2025 г., постановено по адм. дело № 184/2025 г. на Административния съд - Търговище, с което съдът е оставил без разглеждане жалбата му срещу заповед № РД-14-1294/ 07.03.2025 г. за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ), издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ (ОО „АА“) - гр. Търговище, в частта по т. 1 и е отхвърлил подадената жалба срещу същата заповед в частта по т. 2. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е изложил мотиви по отношение на фактите, които приема за установени. Според касатора първоинстанционният съд не е извършил обстойна проверка и обективна преценка на събраните доказателства и е обосновал неправилни и противоречиви изводи, като е изложил бланкетни мотиви. Сочи, че липсват мотиви по отношение на изводите на съда, че част от жалбата е недопустима и обосновава, че е налице правен интерес от оспорване. Посочва, че в качеството му на физическо лице и като работник на трудов договор няма издаден лиценз за превоз на пътници. Обосновава, че липсва отговор на основният въпрос поставен в жалбата, а именно физическото лице адресат ли е на нормите на Закон за автомобилните превози (ЗАвП) или евентуален адресат е трето лице. Оспорва и срока на наложената мярка. По подробно изложени съображения иска отмяна на съдебния акт и произнасяне по съществото на спора с отмяна на оспорената заповед. В условие на алтернативност иска отмяна на съдебното решение и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд. Ответникът началникът на Областния отдел „Автомобилна администрация“ (ОО „АА“) - Търговище, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че на 07.03.2025 г. при извършена проверка за спазване на разпоредбите на Закона за автомобилните превози, Закона за движение по пътищата и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове, инспектор в ОО „АА“ гр. Търговище е констатирал, че И. И., като водач на лек автомобил „Ивеко 35 С 15“, с рег. № [рег. номер], от категория М1, собственост на „Виен транс“ ООД, извършва обществен превоз на шест пътника срещу заплащане, за което моторно превозно средство няма издаден лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на Република България, лиценз на Общността за извършване на международен превоз на пътници или удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. Относно уговореното плащане от 60 лева за всеки пътник са издадени фискални бонове за превоз на лица по маршрут от гр. Омуртаг до гр. Виена. Относно уговорката и плащането на превоза са дадени и писмени обяснения от пътниците. Фактическите констатации от проверката са отразени в издаден акт за установяване на административно нарушение (АУАН). С оспорената пред първоинстанционния съд заповед началникът на ОО „АА“ - Търговище е приложил принудителна административна мярка по отношение на водача, както следва: т. 1 - временно спиране от движение на МПС до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 (дванадесет) месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 (един) брой табела с регистрационен номер № [рег. номер] на лек автомобил марка „Ивеко 35 С15“, собственост на „Виен транс“ ООД и отнемане на регистрация част II № [номер] издадено в Република България на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „а“ и ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 106а, ал.7 ЗАвтП; т. 2 - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство с № [номер] издадено на 02.09.2020 г. от МВР - Търговище на И. М. И. до отстраняване на нарушението, но за не повече от 1 (една) година на основание чл. 106а, ал. 1, т.4, б. „б“ и ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 106а, ал. 7 ЗАвтП. Предвид доказателствата по делото и след като е обсъдил доводите и възраженията на страните, съдът е приел от правна страна, че жалбата на И. И. е недопустима в частта по т. 1 от заповед № РД-14-1294/07.03.2025 г. на началника на ОО „АА“ - гр. Търговище, тъй като е подадена от лице, за което липсва правен интерес от оспорването му в тази част, тъй като в тази част мярката не засяга пряко негови права и субективни интереси, доколкото е насочена към моторното превозно средство, собственост на "Виен транс" ООД. Поради това е оставил без разглеждане жалбата срещу административния акт в частта по т. 1 и е прекратил производството по делото в тази част. Първоинстанционният съд в частта по т. 2 е приел по същество, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в установената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Мотивирал е извод, че с превозното средство е извършен превоз на пътници срещу възнаграждение, за което има издаден касов бон на пътниците, но по отношение на превозно средство няма издадено удостоверение за обществен превоз на пътници, заверено копие към лиценз на ЕО за автомобилен превоз на пътници, поради което е изпълнено фактическото основание за прилагане на принузителната административна мярка. Решението е частично неправилно. Касационният съдебен състав приема извода на административния съд за недопустимост на жалбата срещу заповедта в частта по т. 1 поради липса на правен интерес за оспорващия. Допустимостта на съдебното производство изисква наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки за възникване и упражняване правото на оспорване, които се извеждат от разпоредбата на чл. 159 АПК, като за тях съдът следи служебно. При констатирането на отрицателна или липса на положителна процесуална предпоставка по смисъла на разпоредбата, съдът следва да остави без разглеждане жалбата и да прекрати образуваното производство. Тази процесуална санкция гарантира провеждането на процеса при възникнало, съществуващо и надлежно упражнено право на оспорване, затова и законодателят е предвидил преценката за прилагането й да се извършва на всеки етап от съдебното производство. Активната процесуална легитимация като положителна процесуална предпоставка за възникване правото на оспорване предполага жалбоподателят да е страна по спорното материално правоотношение и да има правен интерес от търсената съдебна защита. За целта е необходимо да се установи, че жалбоподателят има пряк и непосредствен личен правен интерес от направеното оспорване. Интересът е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк - когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато рефлектира отрицателно в сферата на лицето, упражнило правото си на жалба, а именно когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. Правният интерес е налице само тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т. е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. В конкретния случай водачът И. И. е мотивирал процесуалната си легитимация пред първоинстанционния съд с това, че правният му интерес е засегнат от връчването на заповедта за прилагане на ПАМ, чието съдържание обхваща и мярка по отношение на управляваното от него моторно превозно средство. Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед в частта по т. 1 съдържа разпореждане за ПАМ не по отношение на оспорващото лице, а по отношение на моторното превозно средство. Това МПС безспорно не е собственост на жалбоподателя, поради което и няма пряко, непосредствено и лично засягане на негови субективни права и интереси, нито в тази част актът поражда за него задължения. Неправилно е решението в частта, с която жалбата на И. И. срещу заповед № РД-14-1294/07.03.2025 г. на началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ - Търговище е отхвърлена като неоснователна в частта по т. 2. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) обществен превоз на пътници и товари се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари - лиценз на Общността, или удостоверение за регистрация - за извършване на таксиметрови превози на пътници и документи, които се изискват от този закон. За нарушение на изискването за извършване на обществен превоз на пътници без издаден лиценз и удостоверение в закона е предвидено налагането на ограничителните мерки, визирани в чл. 106а ЗАвтП. Посочените от административния орган правни основания за прилагане и на ПАМ изискват от фактическа страна да бъде установено, че е извършен обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността. По определението на § 1, т. 2 от ДР на ЗАвП „превоз на пътници“ е дейност на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага. Според §1, т. 14 международен превоз е всеки превоз на товари или пътници, при който се преминава през държавна граница. От събраните по делото доказателства съдът е извел обоснован извод, че с посоченото моторно превозно средство водачът е осъществил превоз на пътници срещу заплащане по линията гр. Омуртаг - гр. Виена. Безспорно е, че за автомобила, с който е извършен превозът, не е издадено удостоверение за регистрация за извършване на обществен превоз на пътници по смисъла на цитираните правни норми. Видно от представените доказателства автомобилът, с който е осъществен превоза е собственост на „Виен транс“ ООД, а лицето управлявало автомобила в момента на проверката е назначено на трудов договор в дружеството на длъжност „шофьор“. Неправилно съдът е приел, че е ирелевантно обстоятелство на кого е задължението за снабдяване с лиценз на Общността за обществен превоз на пътници. Именно дружеството - превозвач има правен интерес от извършване на правно регламентираната дейност. Извършвайки тази дейност, която е лицензирана по своя правен режим, той е приел и да спазва изискванията за това. Превозвачът има юридическо задължение, неизпълнението на което води до установените в закона неблагоприятни правни последици. Разбира се, негово право е да прецени дали да го изпълни или да понесе последиците. Когато едно физическо лице управлява моторно превозно средство, т. е. осъществява неговото фактическо управление по силата на трудов договор, сключен със собственика на моторното превозно средство, с което се извършва обществен превоз на пътници, това лице няма задължение да поиска да бъде издаден лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари - лиценз на Общността, или удостоверение за регистрация - за извършване на таксиметрови превози на пътници и документи, както се изискват от ЗАвП. Такъв водач не е задължен да проверява дали МПС на превозвача има издаден лиценз, нито е задължен да подаде заявление за издаване на лиценз, поради което спрямо него приложената принудителна административна мярка придобива характер на санкция. Противното би означавало водачът на моторното превозно средство, работещ по трудов договор като шофьор, да носи административнонаказателна отговорност за виновното поведение на друго лице, а именно на неговия работодател - собственик на моторното превозно средство, който не е поискал и не е получил необходимия лиценз. Предвид изложеното водачът на моторното превозно средство, когато не е собственик на същото, а извършва единствено фактическите действия по неговото осъществяване въз основа на задълженията си по трудов договор, не носи отговорност за нарушение на чл. 6, ал. 1 ЗАвП. Длъжностните лица от ИА „АА“ имат задължение да прилагат с мотивирани заповеди принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, б. „г“, т. 2, б. „а“ и „д“, т. 6 и т. 7 ЗДвП на водач, извършил визираните в тези норми нарушения. Това не означава, че винаги водачът, когато не е собственик на моторното превозно средство, спрямо което е установено нарушение, следва да бъде адресат на приложената ПАМ. Законодателят в чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП е предвидил максимална продължителност на мярката от 12 месеца, като продължителността на действието й зависи от поведението на адресата на мярката - мярката има действие "до отстраняване на нарушението". Колкото по-скоро нарушителят отстрани нарушението, толкова по-скоро ще се преустанови действието на мярката, съответно нейните неблагоприятни последици. Чрез това законодателно решение интензивността на държавната принуда се поставя в зависимост от поведението на нейния адресат. ЗАвП изисква лицензионен режим за извършване на обществен превоз на пътници. В този смисъл отстраняване на нарушението по чл. 106а, ал.1, т.4, б.“б“ ЗАвтП би трябвало да означава извършване на правни действия по лицензиране на превозвача. В конкретния казус обаче шофьорът на автомобилa, чиято собственост не е негова, не може самостоятелно да предприеме действия, за да се приведе в съответствие с изискванията на административния орган. Следователно, макар и в заповедта да е предвидено, че мярката се прилага до отстраняване на нарушението, продължителността й фактически се свежда до максималния срок от една година, с което е нарушен принципът на съразмерност и по-конкретно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 АПК. Съгласно тази разпоредба административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Безспорно е, че една от целите на закона е да се осигури безопасност на автомобилните превози на пътници, но това трябва да става със законосъобразни средства. Предвид изложеното, като е формирал извод за законосъобразност на оспорената заповед в частта по т. 2 и е отхвърлил подадената от И. М. И. жалба в тази част, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което административният акт в частта по т. 2 бъде отменен като незаконосъобразен. Разноски по делото не са претендирани, поради което не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният административен съд