Решение № 8 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 88/2009 г.

Решение № 8 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 88/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. В., гр. С., срещу въззивно решение от 2.10.2008 г. по гр. дело № 467/2008 г. на Смолянския окръжен съд. С определение от 11.06.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличие на противоречиво решаван от съдилищата правен въпрос относно съществуването или несъществуването на спорното право във връзка с приложението разпоредбите на чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗВСГЗГФ и доказателствата, с които се установява правото на собственост върху претендираните гори към момента на национализацията. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Д г. с. П., Д. лесничейство - С., О. с. "З"- С. и Р. управление на г. - Смолян, не изразяват становище. След проверка на заявените в жалбата касационни основания, ВКС, състав на II г. о. приема следното: С обжалваното решение е оставено в сила решението от № 71/2008 г. по гр. д. № 567/2007 г. на Смолянския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от П. А. В. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за гора с площ 13 дка "Коциново"-13 дка, гора в ревир "Белочето"-15 дка, гора в ревир "Гарваница" - 36 дка и гора в ревир "Касъм дере" - 6,1 дка, всички в землище на с. М.. Решението на първоинстанционния съд, имащо характер на определение, в частта, с която е оставен без разглеждане иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, предявен от К. Р. К., не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. Въззивният съд е изложил съображения, че възприема изводите на районния съд досежно преценката на списъка за ревир "Белочето" от 1938 г. в зависимост от действащото законодателство в годината на издаването му. Приел е, че законодателят не е предвидил и не обвързва основателността на правото на собственост с определена давност на документа за собственост. След като имотът не е декларирал през 1949 г. в емлячния регистър при наличие на деклариране на други гори, то следва да се приеме, че правото на собственост не е установено към момента на колективизацията. Правото на собственост не е доказано и за останалите ревири. Предмет на въззивното производство са били претендираните от П. А. В. по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ гори: 13 дка в ревир "К", 15 дка в ревир "Б", 36 дка в ревир "Г" и 6,1 дка в ревир "К", всички в землището на с. М.. Ищецът П. А. В. е твърдял, че е един от наследниците на С. К. К., поч. 1972 г., който е бил собственик на процесните гори към момента на национализацията. Те не са заявени за възстановяване пред ОЗС. В хода на производството са конституирани в качеството им на съищци К. Р. К. и М. С. Г., първият като наследник на Р. К. К., а втората - на С. К. К., бивши жители на с. М., братя на С. К. С определение от 5.10.2007 г. в първоинстанционното производство е допуснато уточнение в исковата молба в смисъл, че се претендира възстановяване на посочените имоти на името на наследници на К. К., който е наследодател на С., С. и Р. К. Установителният иск за признаване правото на възстановяване на горските имоти, предявен от С. и Р. К. е оставен без разглеждане и определението на първоинстанционния съд е влязло в сила. В съдебните решения, обосновали допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по иск с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ относно гори в същата местност е приета доказана материалноправна легитимация на ищеца въз основа на списъци на горопритежатели, въпреки недекларирането на имота към 1949 г. Застъпено е становище, че списъците, преценени с помощта на лесотехническа експертиза, са доказателства по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Недекларирането на имота към 1949 г. не обосновава извод за отчуждаване на правото на собственост при липса на данни за това. Настоящият съдебен състав приема следното: За успешното провеждане на иска с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ следва да се установи принадлежността на правото на собственост върху заявените за възстановяване имоти, попадащи в приложното поле на закона, към момента на одържавяването им. Законодателят е разпоредил доказването правото на собственост да става с писмени доказателства, които безусловно установяват правото на собственост - нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива - с емлячни и данъчни регистри, удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други писмени доказателства, допустими по ГПК. Последните са предвидени като надлежни доказателствени средства за установяване правото на собственост, доколкото страната не разполага с доказателства от първата категория за установяване титула за собственост. Силата на писмените доказателства се определя съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото, където са съставени - чл. 142 ГПК (отм.). Без значение е към кой момент е установено притежанието на имота, тъй като веднъж придобито, правото на собственост не се губи, освен ако не е установено, то да е отчуждено. По основателността на жалбата. Правото на възстановяване на собствеността върху гори, съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСГЗГФ се възстановява на български физически или юридически лица, от които те са били отнети, или на техните наследници и правоприемници. За установяване принадлежността на правото на собственост, ищецът се е позовал и е представил извлечения: от списък на горопритежателите на ревир "К", от списък на горовладелците, които притежават частни гори в ревир "Г", от списък на горопритежателите на ревира "Б" и от списък на горопритежателите на ревира "К", съхранявани в Ц. държавен архив, фонд № 8к, опис № 4, архивна единица № 5* За установяване материалноправната си легитимация като наследник на С. К., ищецът е представил удостоверение за наследници № /4.05.2007 г., удостоверение № 637/2007 г. за идентичност на лице с различни имена относно С. К. К. и служебна бележка от кметство с. М. № 638/2007 г., в уверение, че братя К са Р. С. и С. К. К. От удостоверение № 604/4.05.2007 г., се установява, че С. К. К. е починал през 1972 г. и е оставил за наследници М, К. С. К. -син, Т. С. М., И. С. К., поч. 1990 г., оставил свои наследници-съпруга и деца /подробно посочени/. При тези данни следва да се приеме, че крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска, поради недоказана активна материалноправна легитимация, е незаконосъобразен и е постановен при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ищецът е твърдял, че е внук на С. К. К. и наследник на К. К., в каквото качество е претендирал да му се признае правото на възстановяване собствеността върху посочените горски имоти. Има данни, че ищецът е внук на С. К., но това обстоятелство е останало неизяснено по делото, а оттук и активната материалноправна легитимация по иска с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Изводът, че наследственото правоприемство е останало недоказано, е направен без предварително да са отделени спорните от безспорните факти и без изясняване на активната материалноправна и процесуалноправна легитимация в процеса. Изводите, че извлеченията от приетите по делото списъци и записванията в тях не могат да удостоверят правата на С. К., също са направени при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл. 188 и чл. 142 ГПК (отм.). По отношение на извлеченията от списъците на горопритежателите на ревира "Б", както и от списъците на горопритежателите за ревирите "К", "Г" и "К", въззивният съд не е изложил съображения дали зачита доказателствената им сила като документи, съставени по ред, установен от закона и като част от съдържащата се в държавен архив преписка по фонд 8к, архивна единица № 5* П. недостатъчност на данните той следва с оглед формиране на релевантни фактически и правни изводи да извърши проверка на всички съдържащи се в преписката относими документи и да направи преценка на доказателственото значение на процесните списъци като установи в каква връзка са издадени, както и компетентността на съставителя. В тази връзка следва да се съобразят общите и специални нормативни актове, действали към момента на съставянето им /Закон за г., Закон за продаване на някои държавни гори в С. околия/, основанието за тяхното съставяне и да се направи извод, дали са годни да удостоверят релевантни права или не. Следва да се има предвид, че извършеното в полза на няколко лица като съсобственици на горски имот записване в съответния документ, годен да установи правото на собственост, не е пречка за признаване права на реституция само на тези от съсобствениците, които са ги заявили в притежавания обем. Законът не установява като изискване към момента на одържавяването претендираният имот да е бил притежаван в индивидуална собственост и изложените в тази насока мотиви от въззивния съд не намират правна опора. Обжалваното решение следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав за извършване на съдопроизводствени действия. При новото разглеждане съдът трябва да изясни спора, в т. ч. относно наследственото правоприемство и като цени доказателствената сила на документите с оглед активната материалноправна легитимация във връзка с изложените по-горе съображения. По отношение на записването на имотите на повече от едно лице, следва да изясни въпросът, колко са били съсобствениците и съответно квотите им в съсобствеността като се съобрази чл. 54 ЗИСС /1904 г./, респ. чл. 30 ЗС. Във връзка с декларирането в ЕР от 1949 г. съдът следва да съобрази, че е без значение към кой момент е установено притежанието на правото на собственост, ако не е установено последващо разпореждане. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.