Определение № 4224 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4134/2022 г.

Производството е по чл.307, ал.1 ГПК. Делото е образувано по молба за отмяна вх. №25145736/01.10.2021г. на А. Б. М. на влязлото в сила решение № 260300/01.10.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 6888/2019 г. на Софийския градски съд, на основание чл.303 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 307, ал.1 ГПК, приема за установено следното: Молбата за отмяна не следва да бъде допусната за разглеждане по същество. С атакуваното решение е потвърдено първоинстанционното решение № 516828/25.10.2018 г. по гр. дело № 28995/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу И. Г. Ж., починала в течение на въззивното производство и заместена от правоприемницата ѝ М. С. Ж., установителен иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на решение от 24.02.2010 г. по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС, решение от 19.03.2013 г. по възз. гр. дело № 4012/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС) и решение № 24/12.05.2016 г. по търг. дело № 3135/2013 г. на Върховния касационен съд (ВКС). Въззивният съд е посочил, че процесуалният закон не съдържа изрична уредба на хипотезите, в които едно съдебно решение е нищожно; критерият за извършване на тази преценка е дали съдебното решение отговаря на изискванията за валидност. На първо място, за да е валидно едно съдебно решение, то трябва да бъде постановено от надлежен орган, който функционира в надлежен състав. Въззивният съд е намерил, че в случая това изискване е спазено по отношение на трите съдебни решения, чиято нищожност жалбоподателката-ищца цели да установи. На следващо място съдът е приел, че за да е валидно решението, същото следва да бъде постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, което изискване също е намерил, че не е нарушено при постановяване на процесните съдебни актове. Въззивният съд е установил и че, и трите процесни съдебни решения са изготвени в писмена форма и са подписани. По-натам въззивният съд е приел, че за да бъде едно съдебно решение валидно, то трябва да изразява волята на съда по начин, който позволява да бъде изведено нейното съдържание. Неразбираемостта на съдебното решение може да повлияе върху валидността на същото само ако е абсолютна и е налице пълна невъзможност волята на съда да се изведе дори чрез тълкуването ѝ. Приел е също, че при извършване на преценката доколко волята на съда се явява разбираема, сезираният с иск за установяване нищожност на съдебно решение, съд не би могъл да преразглежда и пререшава въпроса за правилността на съдебните решения и тяхната допустимост. При съобразяване на така посоченото СГС е приел, че в случая от процесното първоинстанционно решение № 746/24.02.2010 г. по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС се извежда волята на съда за възникнало в полза на ищцата (първоначалната ответница по настоящото дело) И. Ж. вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед от 27.02.2007 г., съдържащ изискуемите от чл. 535 от ТЗ реквизити и издаден от ответницата (жалбоподателката-ищца по настоящото дело) А. М. в полза на И. Ж., както и за възникнало в полза на последната вземане за мораторна лихва върху главницата по записа на заповед. СГС е намерил, че волята на съда е изразена по начин, който дава възможност да бъде изведено нейното съдържание, както и че по тази причина не може да се приеме, че е налице хипотеза на абсолютна неразбираемост на волята на съда, който извод не се променя и от обстоятелството, че в диспозитива на решението не е изрично посочен записът на заповед, представляващ основание на ищцовата претенция. Градският съд е приел, че и към процесното въззивно решение № 525/19.03.2013 г. по гр.д. № 4012/2011 г. на САС са изложени мотиви за възникнало в полза на И. Ж. вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед от 27.02.2007 г., съдържащ изискуемите от чл. 535 от ТЗ реквизити и издаден от жалбоподателката М.; като са обсъдени и възражения, свързани с каузални правоотношения между страните, които са приети за неоснователни, в резултат на което първоинстанционното решение е оставено в сила. Решаващият съд е намерил, че и по отношение на това процесно решение не е налице хипотеза на абсолютна неразбираемост на волята на съда. Въззивният съд е приел, че по процесното касационно решение № 24/12.05.2016 г. по търг. дело № 3135/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС предметът на касационната проверка е бил ограничен до онази част от въззивното решение, по отношение на която е било допуснато касационно обжалване – в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта му относно претенцията за мораторна лихва. ВКС, като е приел, че дадените с т. 4 от ТР № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС задължителни разяснения са относими към хипотези, различни от поставената за разглеждане пред него – на предявен по общия ред осъдителен иск по чл. 86 от ЗЗД, е формирал извод, че процесното въззивно решение, в допуснатата му до касационно обжалване част, следва да бъде оставено в сила. С оглед на това, СГС е намерил, че и в случая не би могло да се приеме, че волята на състава на ВКС е изразена по начин, който да я прави абсолютно неразбираема. В обобщение градският съд е намерил за неоснователен довода на жалбоподателката, че в процесните съдебни актове волята на съда била неразбираема, като съдът е изтъкнал, че и в трите процесни съдебни акта са изложени доводи относно фактическите констатации на съда, на кои доказателства се основават последните, както и относно обусловените от тях правни изводи, като волята на съда и в трите решения е ясна и разбираема. По отношение доводите на жалбоподателката, че при постановяването им не били съобразени императивни правни норми, въззивният съд, позовавайки се на решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, е изложил съображения, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му, която е предмет на изследване в настоящото производство. Допълнено е, че нарушението на материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба. Възражението на жалбоподателката, че с процесните съдебни актове ѝ се вменяват задължения, без тя да притежава качеството длъжник, което се явява несъвместимо с определения от законодателя правопорядък, въззивният съд също е намерил за относимо към правилността на съдебните актове, а не към тяхната валидност, поради което го е намерил за неотносимо към предмета на спора. За такива са приети и възражението на жалбоподателката, че с процесното първоинстанционно решение е присъдена главница в размер 130 000 EUR, без да е било допуснато увеличение на първоначално предявения като частичен иск, както и възражението, че съдът се произнесъл по непредявен иск; в тази връзка решаващият съд е изложил съображения, че в случай, че съдът се е произнесъл в сочения смисъл, без да е допуснал увеличение на иска по надлежния ред, това би обусловило недопустимост на съдебния акт в посочената част, но не и неговата нищожност, до която се съсредоточава настоящият спор. За неотносими са приети и доводите на жалбоподателката относно редовността на записа на заповед, послужил като основание на ищцовата претенция на И. Ж., като в тази насока въззивният съд е изложил съображения, че доводите във връзка с редовността на записа на заповед от външна страна са относими към въпроса – съществувало ли основание на претенцията на И. Ж., който въпрос също касае правилността, а не валидността на процесните три съдебни решения. По изложените съображения относно критериите за валидност на съдебните актове, въззивният съд е намерил, че предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК са неоснователни. С определение от 13.07.2021г. по гр.д.№393/2021г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение. С молба за отмяна вх. №25145736/01.10.2021г. на А. Б. М. е поискала да се отмени въззивното решение на основанията по чл.303, ал.1,т.1, 4 и 5 ГПК без да посочва конкретни обстоятелства, обуславящи отмяна на влязлото в сила решение. Отмяната е извънредно средство за извънинстанционен контрол за законосъобразност на влезли в сила съдебни актове. По настоящото дело молителката формално се е позовала на чл. 303, ал. 1, т. 1, 4 и 5 ГПК, според които отмяна може да се поиска, когато страната открие нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за спора, постановени са две противоречиви решения между същите страни или вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Подобни основания молителката не обосновава. Молителката не излага твърдения за наличие на нови обстоятелства, нито за нови писмени доказателства (всички приложени към молбата за отмяна писмени доказателства, са или приети още в производството пред първоинстанционния съд, или съставляват съдебни актове, постановени в хода на производството), поради което молбата не може да бъде подведена под хипотезата на чл.303 ал.1 т.1 ГПК. Не се сочи и решение, постановено между същите страни, в което да е дадено разрешение обратно на това в атакуваното с молбата въззивно решение, за да е налице хипотезата на чл.303, ал.1,т.4 ГПК. По същество в молбата се съдържат твърдения за умишлено недобро водене на делото и такива за неправилност на постановеното решение. В настоящото извънинстанционно производство касационната инстанция не се произнася по правни въпроси – такива се поставят в редовните касационни производства (образувани по касационна жалба или частна касационна жалба). При липса на обстоятелства, при чието наличие би било налице предвиденото в закона основание за отмяна, подадената молба се явява недопустима и следва да се остави без разглеждане, в който смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 10 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Редовността на молбата за отмяна е положителна процесуална предпоставка за нейната допустимост, тъй като е условие за надлежното упражняване на правото на отмяна, затова за нея ВКС следи служебно. Преценката за съответствието на изложeните обстоятелства, като конкретни фактически твърдения, с фактическите състави на чл.303, ал.1 ГПК е преценка по допустимостта на молбата, а нейната основателност е свързана с доказването на тези факти. Ето защо в случая молбата за отмяна се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение