Определение № 2493 от 27.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1939/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. А. А. срещу определение № 542 от 09.10.2023 г. по в. гр. д. № 137/2023 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която съдът е допълнил решение № 116 от 22.06.2023 г. по същото дело, като е осъдил И. А. А. да заплати на В. И. А. чрез нейната майка и законен представител П. С. Г. сумата от 8040 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за защита и процесуално представителство във връзка с въззивната жалба на насрещната страна. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Твърди, че съдът не е изложил съображения за дължимостта на пълния претендиран от насрещната страна размер на адвокатското възнаграждение, както и че съставът на апелативния съд не е съобразил фактическата и правна сложност на делото във въззивната инстанция. Навежда оплаквания, че е поставен в изключително неравностойно положение, доколкото адвокатското възнаграждение, за което той води осъдителен иск е редуцирано, а в същото време въззивният съд не обсъжда размера на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната страна за въззивното производство, с оглед представения по делото договор за правна защита и съдействие. Излага доводи, че съдът не е изследвал дали адвокатското възнаграждение е платено и представен ли е списък на разноските от ответницата А.. Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответницата В. И. А. чрез нейната майка и законен представител П. С. Г. е депозирала отговор на частната жалба, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, а процесуалните представители на ищеца въззивник не са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Същевременно, сочи, че договореното адвокатско възнаграждение не надвишава установения минимум. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, прие следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Производството по в. гр. д. № 137/23 г. на Великотърновски апелативен съд е образувано по въззивни жалби на двете страни в процеса - частният жалбоподател ищец е обжалвал първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за заплащане на адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, за разликата над сумата от 10 816, 25 лв. до претендирания размер от 86 530 лв., а ответницата А. – в осъдителната част, с която е осъдена да заплати на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 10 816, 25 лв. С въззивното решение първоинстанционният акт е потвърден, без съставът на Великотърновски апелативен съд да разпредели отговорността за разноски. Страните по делото са депозирали молби по чл. 248 ГПК. По подаденото от ответницата А. в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските, като й се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8 040 лв. с ДДС, заплатено за защитата й по въззивната жалба на ищеца, съдът се е произнесъл с обжалваната част на атакувания акт. За да уважи искането на А., съставът на въззивния съд е приел, че към депозирания отговор на въззивната жалба, подадена от ищеца А., е приложен договор за правна защита и съдействие, според който е заплатено адвокатско възнаграждение на представляващия ответницата адвокат в размер на 8 040 лв. с ДДС. Определението на въззивния съд е правилно. Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция /чл. 81 ГПК/. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а на ответника се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Във въззивното производство страните имат право на разноски като обжалваемият интерес за всяка от тях се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски съобразно отхвърлената част от въззивната жалба. Ето защо в случая с оглед неуважаването на въззивната жалба на ищеца на ответницата се дължи сумата от 8040 лв. с ДДС за направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение, за която в договор за правна защита и съдействие от 1.03.2023 г. е удостоверено, че представлява договорен адвокатски хонорар с представляващия я адвокат Ч. за защитата й в производството пред апелативния съд във връзка с подадената от ищеца А. жалба. Извършването на претендираните от А. разноски се установява от същия договор, в който е отразено, че възнаграждение е платено в брой при подписване на договора. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че въззивният съд е дължал преценка дали договореното и заплатено от ответницата адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Действащият ГПК не предвижда правомощие на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК само страна може да сезира съда с искане за намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, когато то е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай ищецът въззивник И. А. не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Поради това съставът на въззивния съд в съответствие с процесуалните правила не е обсъждал доколко заплатеният от А. хонорар съответства на фактическата и правна сложност на делото в обжалвания акт. Не може да бъде споделен и доводът на частния жалбоподател, че в противоречие с процесуалния закон въззивният съд не е изследвал дали ответницата е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК. Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Извън това, списък по чл. 80 ГПК, в който е включено заплатеното адвокатско възнаграждение от 8040 лв., е бил представен като приложение към депозирания от А. отговор на въззивната жалба. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение