Определение № 5126 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3782/2026 г.

Производство по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на А. Р. Д., чрез адв. В. Б. /надлежно упълномощен/, за отмяна на влязлото в сила решение № 1641 от 29.04.2026 год., постановено по гр. дело № 5056/2025 год. по описа на Районен съд – Варна, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК упражняването на родителските права по отношение на детето К. А. Д. е предоставено на майката Р. Д. А.; определено е местоживеене на детето в дома на майката; определен е режим на лични отношения на бащата А. Р. Д. и последният е осъден да плаща на детето месечна издръжка в размер на 409.03 евро /800 лв./, считано от 17.04.2025 год., с падеж 5-то число на месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска до настъпването на законни причини за нейното изменение или прекратяване, както и на основание чл. 149 вр. с чл. 143 СК бащата е осъден да заплати на детето издръжка за минало време за периода от 17.04.2024 год. до 16.04.2025 год. в общ размер на 2 865.79 евро, ведно със законната лихва. Молителят твърди, че разбрал за постановеното решение на 17.06.2026 год. Производството по делото било протекло изцяло в негово отсъствие, като на основание чл. 47, ал. 6 ГПК му бил назначен особен представител, който депозирал отговор и участвал в съдебните заседания. Връчването по чл. 47 ГПК било ненадлежно, когато лицето реално не живеело на адреса или временно отсъствало от него за продължителен период, тъй като целта на закона била да се осигури правото на защита. Назначаването на представител в този случай не санирало порока, а лишавало молителя от защита по дело, засягащо родителските права и налагащо тежки финансови задължения. В случая не било налице законовото изискване за продължително отсъствие. Максималният период, през който молителят отсъствал от адреса бил не повече от 30 дни, което било видно от приложеното копие от моряшки паспорт. Въпреки че бил уведомен, че молителят е извън страната, съдът разпоредил връчването да се осъществи чрез залепване на уведомление. Освен това уведомлението не било залепено на вратата или на пощенската кутия, въпреки достъпа до последната. В този смисъл счита, че е налице основанието на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение. Ответната страна Р. Д. А. счита, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение в частта му по иска по чл. 127, ал. 2 ГПК е процесуално недопустима, а в останалата част е неоснователна. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение е частично недопустима. Решението в частта му по иска по чл. 127, ал. 2 СК е изключено от приложното поле на чл. 303 и сл. ГПК. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГТК, отмяната е извънреден процесуален способ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения, когато неправилността се дължи на някое от изчерпателно изброените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания. Целта на отмяната е преодоляване на формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт и възстановяване висящността на производството по спора за отстраняване на произтичащия от порока на съдебния акт резултат. Поради това производството по отмяна е относимо само към определена категория съдебни актове – влезли в сила неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, и определения, имащи техните правни последици, каквото е определението за прекратяване на делото поради отказ от иска. Тези особености на производството по чл. 303 – чл. 309 ГПК изключват от предметния му обхват влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация –каквото именно е и решението № 1641 от 29.04.2026 год., постановено по гр. дело № 5056/2025 год. по описа на Районен съд – Варна, поради негодността им да породят сила на пресъдено нещо и възможността да бъдат изменяни или отменяни при наличието на предпоставките за това – в този смисъл мотиви към т. 4 от горепосоченото Тълкувателно решение. Възлагането на упражняването на родителски права спрямо малолетни и непълнолетни лица е производство по спорна администрация, тъй като в него не се разрешава спор за право, а се предоставя упражняването на правата на единия родител, а на другия се определя режим на лични отношения. Останалите въпроси, по които съдът се произнася – местоживеенето на детето, семейно жилище, издръжка, са следствие от решението относно родителските права и част от комплекса мерки в защита на детето, като дори при бездействие на родителите, съдът се произнася служебно по тях. Решението относно родителските права може да бъде отменено и изменено в редовния исков процес не само въз основа на нововъзникнали факти и обстоятелства, но още и поради наличие на факти и обстоятелства, съществували по време на висящността на първия процес, за които страните не са знаели, поради което и не са ги въвели в съдебното производство. В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, когато молителят твърди, че поради нарушение на съдопроизводствените правила, е нарушено правото му на участие в делото или не е бил надлежно представляван, той може да реализира правата си и да се защити, като въведе релевантни факти и обстоятелства и да посочи за събиране доказателства, останали извън предмета на влязлото в сила решение, като направо предяви иск за изменение на постановеното решение относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, личните отношения с другия родител, издръжката. Влязлото в сила решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което и не е необходимо първо да бъде отменено, за да се разгледа спора, след обсъждане на въведените обстоятелства и доказателства /в този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение № 120 от 19.05.2020 год. на ВКС по гр. дело № 807/2020 год., ІІІ г. о., ГК, определение № 49 от 22.02.2021 год. на ВКС по гр. дело № 72/2021 год., ІV г. о., ГК, определение № 5377 от 21.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4266/2024 год., ІV г. о., ГК, определение № 3711 от 17.07.2025 год. на ВКС по гр. дело № 2564/2025 год., ІІІ г. о., ГК и др./. След като процесното решение в горепосочената му част не попада в кръга на актовете, подлежащи на отмяна на някое от основанията по чл. 303 и чл. 304 ГПК, то подадената молба за неговата отмяна следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, а образуваното по нея производство – прекратено. Решенията по искове по чл. 149 вр. с чл. 143 СК не са изключени от приложното поле на чл. 303 и сл. ГПК. Молбата за отмяна е допустима в частта, в която районният съд е осъдил А. Р. Д. да заплати на детето К. А. Д., чрез неговата майка и законен представител Р. Д. А., издръжка за минало време за периода от 17.04.2024 год. до 16.04.2025 год. в общ размер на 2 865.79 евро, ведно със законната лихва, както и в частта относно разноските по чл. 78, ал. 6 ГПК за държавна такса за този иск /в размер на 114.63 евро/. Същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК и съдържа мотивирано изложение на основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, като молителят е изложил твърдения, според които срокът по чл. 305, ал. 1, т. 5 ГПК е спазен и които към настоящия момент не се опровергават от други доказателства. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение