Определение № 167 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1296/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу решение № 11902 от 21.08.2020г. по в.гр.д.№ 1157/2020г. на Апелативен съд София. Касаторът посочва, че атакува изцяло въззивното решение, с което: 1/след отмяна на решението на СГС по гр.д. № 2525/2019г. в частта по евентуалния обратен иск, този иск, предявен от АПИ срещу привлеченото трето лице помагач „Лиел констракшън“ЕООД за заплащане на сумата 80 000лв., дължима от АПИ на основание чл.49 ЗЗД на П. И. П. като обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихви от 20.06.2016г., е отхвърлен; 2/потвърдено е решението по гр.д. № 2525/2019г. на СГС за осъждането на Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на основание чл.49 ЗЗД на ищеца П. П. сумата 80 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от пътно произшествие от 07.03.2014г., настъпило на републикански път Е-79, километър 291+500, причинено от извършена в нарушение на техническите изисквания дейност по поддържане на стоманена предпазна ограда /мантинела/, ведно със законната лихва от 20.02.2016г. Касаторът твърди, че обжалваният акт е нищожен, недопустим и неправилен на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Счита, че не са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността му за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Оспорва и правилността на извода, че агенцията не е възложила извършването на конкретните дейности по поддръжка и обезопасяване на мантинелата на процесния пътен участък на третото лице помагач и ответник по обратния иск „Лиел Констракшън“ ЕООД. Поддържа се, че възлагането е осъществено по силата на сключен договор за възлагане на обществена поръчка от 2010г. за поддържане на 545.600км. републикански пътища на територията на Областно пътно управление П. и задължението за извършване на конкретните дейности се установява от представените сертификати/отчети за действително изпълнените ремонтни работи по заданието за текущо поддържане на пътния участък за м. март 2014г. Твърди се, че ответникът по обратния иск е нарушил сключения с агенцията договор, в обхвата на които е и процесният участък. с Касаторът счита за нарушена разпоредбата на чл.12,ал.7, регламентираща задължението на изпълнителя /„Лиел Констракшън” с предходно фирмено наименование „Стройинженеринг-94”ЕООД/ да започва работа веднага след проявяването на необходимост от това и да поддържа договореното ниво, съгласно техническите правила и изисквания за поддържане и ремонт на пътищата и оперативния план за зимно почистване. Изложени са и доводи за прекомерно завишен размер на обезщетението, присъдено на ищеца и за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Твърди, че не дължи обезщетение за забава. В изложението по чл.281,т.3 ГПК касаторът посочва, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, че „решението е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото“. Иска се допускане на касационното обжалване по въпроса „ Следва ли съдът да приема като доказан факта, че е нямало възлагане на отремонтиране на предпазна ограда, след като са нарушени клаузи от договора, касаещи именно това задължение“. Поставянето на въпроса е аргументирано с тезата, че възлагането на работата се установява с приемо-предавателен протокол от 10.03.2014г. и сертификати за изпълнени от третото лице помагач работи през м.март 2014г., както и че ответникът по обратния иск е нарушил чл.12,ал.7 от сключения договор. Поддържа се, че възражението на третото лице-помагач, че е възложило на трети лица поддръжката на частта от републиканския път, част от която е мантинелата, не води до отпадане на отговорността на му. В писмени отговори ищецът П. И. П. и третото лице помагач, привлечено от агенцията и ответник по предявения от нея обратен иск „Лиел Констракшън“ ЕООД оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Допустим предмет на предприетото от ответника по главния иск касационно обжалване е единствено въззивното решение в частта по обратния иск, предявен срещу привлеченото трето лице помагач - отмяната на първоинстанционното решение за уважаването му и постановяване отхвърлянето му. Агенция „Пътна инфраструктура“ не е подала въззивна жалба срещу решението по главния иск - осъждането й на основание чл.49 ЗЗД да заплати обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, ведно с лихви. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба, подадена единствено от третото лице помагач, което е обжалвало решението по главния иск и уважаването на предявения в евентуалност обратен иск срещу него. Съставът на САС е потвърдил решението по главния иск, считайки за неоснователна жалбата на третото лице помагач срещу тази част от решението и е уважил въззивната му жалба срещу решението по обратния иск, който е отхвърлен. При дължимата служебна проверка настоящата инстанция счита, че отсъства основание за преценка въззивното решение да е нищожно или недопустимо, а по тези въведени основания касаторът не е изложил никакви доводи. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по единствения въпрос, посочен в изложението, относим към решението по обратния иск. По делото е установено, че на 07.03.2014г. ищецът е управлявал лек автомобил по републикански път Е-79 в посока Д. София. На пътен участък километър 291+500 лекият автомобил се отклонил от пътното платно поради загуба на контрол на водача и се врязъл в необезопасен /стърчащ назъбен/ край на стоманена предпазна ограда /мантинела/. От навлизане на острия край на мантинелата в купето на автомобила, лявата подбедрица на П. П. е била размачкана, в резултат на което ампутирана. Произнасяйки се по жалбата на третото лице помагач срещу първоинстанционното решение в частта по обратния иск, въззивната инстанция не е споделила изводите на първоинстанционния съд, че на ответника по обратния иск като изпълнител на работите по поддържането на републикански път Е 79 в участъка на област П. в изпълнение на договора от 17.12.2010г., са били възложени от АПИ извършването на дейностите по „отремонтиране на предпазна ограда и поставянето на нова“ на процесния участък. Не е споделила и извода, че възлагането на дейностите по отремонтиране се установява от приемо-предавателен протокол от 10.03.2014г. и сертификат за изпълнени работи през месец март, издаден на 25.04.2014г. Съставът на САС е мотивирал, че съгласно чл.5 и чл.9 от сключения между ответника и третото лице помагач договор за възлагане на обществена поръчка /в чийто обхват попада и процесния участък/, възложителят е длъжен да определя приоритетите за видовете и количества дейности. Тези по поддържането /каквато е дейността по отношение на предпазните стоманени огради/ се възлагат с годишни, месечни, допълнителни и извънредни задания.; заданията следва да се представят на изпълнителя в подходящ срок, който предшества изпълнението на възложените задачи. Констатирал е, че АПИ частично е изпълнила задължението да представи по делото всички задания за периода 01.01.2014г. до 30.14.2014г. Счел е, че от представените документи не се установява възлагането на изпълнителя - на третото лице помагач на задължението за подмяна ва предпазната ограда на процесния участък - километър 291+500, а такова възлагане се установява с протокол за установяване извършването на натурални видове СМР от 10.03.2014г. - т.е. след настъпването на пътното произшествие. Решаващият състав е мотивирал, че съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищецът по обратния иск следва да установи възлагането на изпълнителя на конкретна задача, която е свързана с поддържане на пътищата от републиканската пътна мрежа и която попада в обхвата на договора, каквото доказване в случая не е проведено. Искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено поради отсъствие на въпрос с правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР№1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, както и поради отсъствие на надлежно въведена допълнителна предпоставка. Разпоредбата на чл.17,ал.2 от договора очертава правната рамка на задълженията на възложителя, но въз основа на тази норма няма как да бъде установен фактът на възлагането на третото лице помагач и ответник по обратния иск преди 07.03.2014г. /датата на злополуката/ на конкретната дейност по отремонтирането на мантинелата. Въпросът е неясен, тъй като закрепеното договорно задължение за започване на работа след проявена необходимост не може да бъде едновременно доказателство за неизпълнението му. Същевременно касаторът не твърди в процеса, че изпълнителят - третото лице помагач има задължение сам да обследва възможните опасни участъци и съоръжения, които се нуждаят от ремонт, а от чл.12,ал.7 не следва полагане на такава дължима грижа, доколкото чл.12,ал.6 вменява изискване за издаване на допълнителни /писмени или устни/ разпореждания на възложителя, възникнали в процеса на работа, за каквито въззивната инстанция е приела за неустановено в процеса да са издадени-възложени по отношение на процесното предпазно съоръжение. По отношение на твърденията си, че възлагането на работата се установява с приемо-предавателен протокол от 10.03.2014г. и сертификати за изпълнени от третото лице помагач работи през м.март 2014г. касаторът не поставя релевантен правен въпрос. Същото съображение е относимо и към изводите на въззивната инстанция, че такова „ възлагане“ се установява с протокол от 10.03.2014г. за установяване извършването на натурални видове СМР. При неизлагане на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати поисканите от насрещните страни разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - на адв.В. К. от САК, пълномощник на ищеца П. П., сумата 2 189лв. на основание чл.38,ал.2 ЗА - адвокатско възнаграждение по чл.7,ал.1,т.4 във вр. с чл.9,ал.3 от Наредба № 1/2004г., а на „Лиел Констракшън“ ЕООД - сумата 3 700лв. по договор за правна защита и съдействие от 22.01.20121г., в който е отразено заплащането на договореното възнаграждение в брой. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.