Решение № 4275 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 902/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Р., гражданин на Сирия, чрез процесуален представител адв. Недков, срещу решение № 34770 от 23.10.2025 г., постановено по адм. дело № 6182/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 3382/12.05.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което на оспорващия е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Жалбоподателят твърди, че решението на административния съд е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който обжалваният административен акт да бъде отменен и преписката – върната на административния орган за ново произнасяне. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет на Република България, чрез юрк. Хичовски, оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и доказателствата по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Решението на Административен съд София-град е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и се обосновава от представените доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение на председателя на ДАБ при МСРБ, с което на жалбоподателя А. Р., гражданин на Сирия, е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Законосъобразно е преценено, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. От проведеното на 10.09.2024 г. интервю с лицето, търсещо закрила и от останалите писмени доказателства се установява, че А. Р. напуска страната по произход доброволно и влиза нелегално в Република България. Търсещият закрила чужденец не е преследван заради своята раса, етническа принадлежност и религиозни и политически убеждения и срещу него не е установена реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание и екзекуция, а съображенията му да напусне родината си, са с икономически характер. При тези факти съставът на административния съд правилно приема, че предпоставките на чл. 8, ал. 1 и на чл. 9, ал. 1 ЗУБ не са изпълнени и не са налице основания за предоставяне на гражданина на Сирия търсената международна закрила. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Според разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието „преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай, обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че бежанската история на лицето, търсещо закрила, не разкрива предпоставките по смисъла на цитираните по-горе текстове за предоставяне на бежански статут. Липсват данни за заплахи, отправени към лицето, предизвикващи страх от преследване поради религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения, поради което решаващият съд правилно приема, че условията на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец не са изпълнени. Възражението на касатора, че при завръщане в страната по произход ще подлежи на задължителна военна служба, е неоснователно. От справка вх. № МД-02-103/13.03.2026 г. на Дирекция „Международна дейност и проекти“, се установява, че преходната администрация в Сирия премахва задължителната наборна военна служба и вместо това разчита на доброволно набиране на войници, освен в ситуации на национално извънредно положение. В допълнение следва да се посочи, че отклонението от задължителна военна служба, не е основание за предоставяне на статут на бежанец. Съгласно Глава V, § 167-168 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец на ВКБООН, „в страни, където военната служба е задължителна, неизпълнението на това задължение често е наказуемо по закон. Наказанието в различните страни е различно и обикновено не се счита за преследване. Лице, което е дезертирало или избягало от военна служба просто поради неприязън към военната служба или от страх от сражения, не е бежанец“. Изводът на административния съд за отсъствие на основания за предоставяне на хуманитарен статут на жалбоподателя при условията на чл. 9, ал. 1 ЗУБ също се споделя от настоящата инстанция изцяло. След анализ на бежанската история на лицето и подробно обсъждане на ситуацията в страната по произход с оглед справките на дирекция „Международна дейност и проекти" на ДАБ, съдебният състав обосновано приема, че касаторът не е принуден да напусне Сирия, поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, нито е застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход, което изключва предоставянето на хуманитарен статут. В този смисъл съдът правилно се позовава на решение на СЕС по дело С-465/2007 г. относно тълкуването на чл. 15 б. "в" от Директива 2011/95/ЕС. Тези изводи се подкрепят и от представените в съдебното производство справка за обществено-политическата и икономическа обстановка в Сирия, според която в страната не е налице въоръжен конфликт и безогледно насилие, които да съставляват реална опасност от тежки посегателства върху правата и сигурността на цивилни лица, а икономическата ситуация, както и сигурността се подобряват. Същевременно не са установени фактически обстоятелства, които да водят до заключение, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия, съществува голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. По тази причина не са налице и основанията за прилагане на принципа „non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г., възприет в чл. 4, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците. Съществуването на въоръжен конфликт в страната на произход на търсещото закрила лице не е достатъчна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. При преценка на конкретния случай се констатира, че търсещият закрила чужденец напуска страната по произход по икономически причини, което формира правилен извод, че спрямо жалбоподателя не се установява наличие на реална, действителна опасност от тежки заплахи по смисъла на визираната разпоредба и не са налице материално-правните предпоставки, предвидени в националното законодателство, обуславящи предоставяне на хуманитарен статут. Освен това съвкупната преценка на доказателствата за актуалната ситуация в Сирийската арабска република, отразени в справки вх. № МД-02-103/13.03.2026 г. и вх. № МД-02-132/02.04.2026 г. на Дирекция „Международна дейност и проекти“, дават основание да се приеме, че икономическото положение, както и сигурността в страната се подобряват, поради което връщането на кандидата за международна закрила в страната по произход, не е свързано с неблагоприятни последици, още повече че съпругата му и децата живеят в Сирия. Този извод се подкрепя и от данните за голям брой лица, завърнали се в Сирия от чужбина и конкретно в провинция Дейр ал Зор, където е и семейството на касатора (справка № МД-02-132/02.04.2026 г. на Дирекция „Международна дейност и проекти“). Твърденията на жалбоподателя в хода на касационното производство за получени заплахи за убийство и тежки посегателства срещу личността му, ако се върне в Сирия, не могат да бъдат кредитирани. Същите не кореспондират с приетите по делото доказателства и не се подкрепят от бежанската история на лицето, търсещо закрила, разказана на проведеното интервю на 10.09.2024 г. пред интервюиращия орган. Допълнително следва да се посочи, че в случая не са налице други причини по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ, които да са основание за предоставяне на хуманитарен статут. Тълкуването на текста, застъпено в редица решения на Върховния административен съд, разкрива, че това са причини, различни от изрично изброените в чл. 9, ал. 1 от закона, въз основа на които може да се установи същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. В случая причини от такъв характер не са установени. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен. Съдебното производството е проведено при спазване на всички процедурни изисквания. Жалбоподателят е редовно призован за проведените открити съдебни заседания, ползва правна защита в производството и му е осигурена възможност да отправя лично искания, възражения и да извършва процесуални действия с помощта на назначения от съда преводач. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и след обсъждане на доводите и възраженията на страните. Съдебният акт отговаря на изискванията на чл. 172а, ал. 2 АПК и съдържа мотиви в подкрепа на изводите по съществото на правния спор. Поради изложеното, Върховният административен съд, състав на второ отделение приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и се обосновава от доказателствата, поради което следва да бъде оставен в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо АПК, Върховният административен съд, второ отделение,