Определение № 9918 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8975/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на главния архитект на Столична община, чрез процесуален представител гл. юрк. Петрова, против определение № 20609 от 26.05.2026 г., постановено по адм. дело № 5079/2026 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е прекратено производството по делото по отношение на Б. Н. Д., А. Д. Н. и К. Б. Х. и преписката в тази част е изпратена на главния архитект на Столична община. Излагат се доводи за неправилност на определението и се претендира отмяната му. Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е основателна. За да прекрати производството по отношение на посочените жалбоподатели, първоинстанционният съд е приел, че посочените три лица не са сезирали съда с искане за съдебен контрол върху административния акт, тъй като подадените от тях възражения и жалба не са адресирани до съда. Приел е, че не е изразена ясна и недвусмислена воля за оспорване на административния акт по съдебен ред и че административният орган е следвало да приложи чл. 31, ал. 4 АПК, като върне документите на подателите с указания, респективно при необходимост да приложи чл. 30, ал. 2 АПК. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно чл. 126 АПК съдебните административни производства започват по искане на заинтересованите страни. Същевременно при преценка дали е налице сезиране на съда следва да се изследва действителното съдържание на направеното от страната волеизявление, а не само формалното обозначаване на адресата на документа. В настоящия случай от съдържанието на подадените от Б. Н. Д., А. Д. Н. и К. Б. Х. документи се установява, че същите са насочени срещу конкретен административен акт – Заповед № РД-09-50-546 от 16.10.1997 г., издадена от главния архитект на София, с която е одобрено: 1. Частично изменение на застроителния и регулационен план на кв. 29, парцели: I, II, III, IV, V, VI, VII, VIII, IX, X, XI и XII - ж. к. „Красна поляна“; 2. Частично изменение на регулационния план на кв. 29 – „за обществено и жилищно строителство и магазини“ за създаване на парцели: I – „ЖС“; II - „ЖС“; III - „ЖС“; IV – „озеленяване“; V – „ЖС“; VI – „магазин“; VII - „ЖС“; VIII – „озеленяване“; IX - „ЖС“; X – „за клуб“; XI – „ЖС“; XII – „за магазин и трафопост“ – ж.к. „Красна поляна“ по зелените линии, цифри и букви, съгласно приложения проект. От изложеното в документите е видно и несъгласието на лицата с одобрения проект и застрояването, както и намерението им да защитят правата и законните си интереси във връзка с този административен акт. Обстоятелството, че документите са адресирани до район „Красна поляна“, не е достатъчно само по себе си да обуслови извод за липса на воля за съдебна защита, когато от съдържанието им може да се установи конкретният административен акт, срещу който са насочени, и несъгласието на подателите с него. Действително, съдът не може да замества волята на страната и да й приписва искане, което не е направила. В случая обаче не се налага подобно заместване. От съдържанието на документите може да се изведе конкретният административен акт, предметът на несъгласието и търсената защита. При това положение евентуалните недостатъци на подадените документи относно формата или съдържанието им не обосновават извод за пълна липса на сезиране.Налице е разлика между липса на воля за съдебно оспорване и нередовност на жалбата. Ако съдът приеме, че жалбата не отговаря на изискванията на чл. 150 АПК, следва да приложи предвидения в чл. 158 АПК процесуален ред, като даде възможност на оспорващия да отстрани констатираните нередовности. В тази връзка неправилно е прието, че в случая следва да намери приложение чл. 31, ал. 4 АПК. Посочената разпоредба урежда хипотеза, при която компетентният орган не може да бъде определен въз основа на данните в искането или от тях е явно, че искането трябва да бъде адресирано до съда. В случая компетентният съд може да бъде определен, доколкото от съдържанието на документите е видно, че се оспорва конкретна заповед за одобряване на ПУП. Именно поради това документите са били изпратени от административния орган на Административен съд – София-град. Разпоредбата на чл. 31, ал. 4 АПК не намира приложение в хипотеза, при която от съдържанието на подаденото заявление или жалба може да се установи предметът на оспорването и компетентният орган. Следва да се съобрази и обстоятелството, че съгласно чл. 152 АПК жалбата срещу административния акт се подава чрез органа, издал оспорвания акт. Следователно самото обстоятелство, че документът първоначално е постъпил при административния орган, не изключва възможността той да представлява жалба, предназначена да бъде разгледана от компетентния съд. В този смисъл определящо е съдържанието на волеизявлението, а не единствено посоченият в документа формален адресат. При тези данни настоящият състав приема, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е бил сезиран с искане за съдебен контрол по отношение на трите лица. Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато на Административен съд – София-град за продължаване на съдопроизводствените действия. При връщането на делото първоинстанционният съд следва да извърши преценка за редовността и допустимостта на подадените документи и при необходимост да приложи чл. 30, ал. 2 АПК като даде съответните указания за отстраняване на недостатъците. Предвид изложеното,обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото - върнато на същия съд и съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, второ отделение