Определение № 4969 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Б. И., приподписана от адв. Г.С., срещу определение № 16646/ 09.09.2025г. по в.ч.гр.дело № 9440/2025г. на СГС, с което е потвърдено определение № 22692/23.05.2025г. по гр.дело № 12292/2025г. на СРС за връщане на подадената искова молба от Т. И., в качеството му на председател на УС на Етажна собственост в [населено място], [жк], бл.130 и за прекратяване на производството, като недопустимо. В частната касационна жалба се поддържа неправилност и незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава допускането му до касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да се формулират правни въпроси, като се твърди противоречие с решение № 50007/11.04.2024г. по т.д.№2121/2022г. на ІІ ТО на ВКС и се излагат съображения, че по съществото си оспорения акт на СГС представлява отказ от правосъдие. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване на определението, ВКС намира следното: С обжалвания съдебен акт въззивният съд е споделил изцяло мотивите на атакуваното пред него определение на СРС, че подадената от Т. И., действащ в качеството му на председател на УС на ЕС в [населено място],[жк], бл. 130 искова молба, с която против Район „Илинден“ при Столична община е предявен иск за установяване неистинността на писмо с изх. № РИЛ24-ГР94/290 от 14.03.2024г., издадено от Главния архитект на район „Илинден“ и обявяването му за неистински документ, подлежи на връщане, доколкото е предявен недопустим иск, поради липса на правен интерес за ищеца. Изложил е мотиви, че спорното писмо не представлява официален удостоверителен документ за посочените в него обстоятелства, тъй като има уведомителен характер по повод вече издаден от адм.орган индивидуален административен акт (разрешение за поставяне № 5/25.04. 2024г.). Съобразил е твърденията на ищеца, че е инициирано съдебно производство, с което е поискана отмяна на разрешението за поставяне. Според съда проценото писмо не съдържа удостоверяване на факти с правно значение по смисъла на чл.124, ал.4 от ГПК; искът за установяване неверността на съдържанието на писмото е недопустим поради липсата на правен интерес за ищеца от тази защита, доколкото писмото има правните характеристики на частен документ и не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Писмото не отговаря на дефиницията на чл. 179 от ГПК за официален документ - не е издадено от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения. Органът е имал възможност да не издаде писмото, тъй като се е произнесъл с разрешението за поставяне №5/25.04.2024г., поради което и процесното писмо не разполага с обвързваща материална доказателствена сила досежно отразените в него обстоятелства, и респ. иск за установяване неистинността/неверността на съдържанието му е недопустим. Съставът на Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато на сочените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. При липса на формулиран правен въпрос не може да се извърши преценка и за наличие на сочените основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Наведените доводи за неправилност на въззивния съдебен акт не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. А несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд за липсата на правен интерес от иска с правно основание чл. 124, ал.4 ГПК не може да бъде основание за достъп до касационен контрол. Предвид изложеното определението на Софийския градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО