Решение № 1576 от 12.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11180/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 от ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Я. С. З., преподписана от адв. Зарчев, против Решение № 7642 от 09.10.2025г. по адм. д. №1049/2025г. постановено от Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата й против изричен отказ с рег. индекс № 94Я-148-1 #12/16.04.2025 г., издаден от кмета на Община Хасково. Навеждат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушения на материалния закон, поради което се иска отмяната му. В съдебно заседание, чрез адв.Зарчев, поддържа жалбата. Ответникът – Кмет на Община Хасково, в писмен отговор оспорва касационната жалба. В допълнителна молба, чрез юриск. Василева, поддържа становището си и претендира присъждане на разноските по делото за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание не се явява и не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Хасково е започнало по жалба от Я. С. З. срещу изричен отказ с рег. индекс № 94Я-148-1#12/16.04.2025 г., издаден от кмета на Община Хасково, с който, на основание чл. 215, ал. 1, чл. 190 от ЗУТ и чл. 35 от АПК, й е отказано издаването на административен акт, с който да се прокара временен път по реда на чл. 190 от ЗУТ, за да се осигури транспортен достъп до [ПИ] по КККР, в който ПИ е ситуиран самостоятелен обект [номер] по КККР, поискан със заявление вх. № 94Я-148-1/12.02.2024 г., уточнено със заявление вх. № 94Я-148-1#11/02.04.2025 г.. Оспореният акт е издаден в изпълнение на указанията дадени на административния орган с решение № 2775/05.07.2024 г. по адм.д. № 238/2024 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с решение № 2352/10.03.2025 г. по адм.д. № 8001/2024 г. на Върховния административен съд, с което е отменен, като незаконосъобразен, мълчалив отказ на кмета на Община Хасково да се произнесе по искане вх. № 94Я-148-1/12.02.2024 г. на Я. С. З., а преписката - върната на органа за ново произнасяне. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че оспореният изричен отказ е законосъобразен, като издаден в предвидените от закона форма и съдържание, от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, при правилно прилагане на материалния закон и административнопроизводствените правила и в изпълнение на указанията, дадени в Решение №2775/05.07.2024г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с решение №2352/10.03.2025г. на ВАС. В хода на проведеното първоинстанционно съдебно производство са събрани относимите писмени доказателства, допусната е и приета без възражения съдебно-техническа експертиза, въз основа на които съдът е извършил фактически установявания по спорните въпроси. Видно от уточнително писмо с вх. № 94Я-148-1#11/02.04.2025 г. оспорващата е посочила, че молбата й е с правно основание чл. 192 от ЗУТ, но с оглед останалото съдържание на искането и в частност изложеното, че се иска разрешение да преминава с автомобил през имот общинска собственост до собствения й имот, е приел, че с това изявление изрично се претендира предоставянето на транспортен достъп през паркинг „Запад“, представляващ публична общинска собственост. В този смисъл за неоснователно е прието възражението на оспорващата, че административният орган е отказал учредяване на сервитут по смисъл на чл. 190 от ЗУТ, без същата да го е сезирала с такова искане. По приетия за основен спорен въпрос по делото, а именно спазени ли са материалноправните разпоредби на закона при постановяването на оспорения отказ, съдът е извел решаващ извод, че правилно административният орган е подвел фактическите съображения на молителката под нормата на чл. 190 от ЗУТ, а не като искане със смисъл по чл. 192 от ЗУТ. По същество са изложени съображения, че въз основа на събраните доказателства, включително съдебно-техническата експертиза, в процесния случай не са налице условията и предпоставките за учредяване на законен сервитут по чл. 190 от ЗУТ, тъй като имотът, в който попадат жилището на оспорващата не е урегулиран, за същия няма конкретно установена и проектирана улична регулация, няма започната процедура по изменение на ПУП, не е налице и хипотезата на необходимост от прокарване на временен път за обслужване, посредством транспортен достъп, на господстващ имот. Прието е за безспорно установено и, че оспорващата има неограничен пешеходен достъп до имота си, както и транспортен достъп за времето след 17:30 ч. и до 08:30 в работни дни, след 14:00 ч. в събота и без ограничения в неделя. Съобразена e и представената с експертизата извадка от Общ устройствен план на гр. Хасково, одобрен с решение № 224/11.04.2025г. на Общински съвет – Хасково, който към датата на постановяване на оспорения отказ все още не е влязъл в сила, но към датата на приключване на устните състезания по делото е придобил стабилитет, според предвижданията на който площад „Общински“ се предвижда да остане цял, но пешеходен. С оглед на това, съдът е приел, че към настоящия момент през посочения имот не е възможно учредяването на сервитут по чл. 190 от ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно при следните допълнителни мотиви. Правилно първоинстанционният съд е възприел основните спорни въпроси в настоящия спор. На първо място квалификацията на искането на молителя е квалифицирано правилно като такова по чл. 190 от ЗУТ, доколкото с изявлението в уточнителното писмо вх. № 94Я-148-1#11/02.04.2025 г., изрично се претендира предоставянето на транспортен достъп през паркинг „Запад“, представляващ публична общинска собственост. По отношение на втория релевантен въпрос – спазен ли е от страна на административния орган материалния закон, в оспореното решение е подробно и аргументирано разяснено, че сервитутите, предоставящи ограничени права на преминаване върху чужда вещ, регламентирани от Закона за устройства на територията са два – този по чл. 190 от ЗУТ – за прокарване на временни пътища и този по чл. 192 от ЗУТ - преминаване през чужди поземлени имоти. Относно съдържанието, целите и условията за учредяване на двата сервитута, първоинстанционният съд е изложил мотиви, изведени от теорията и непротиворечивата съдебна практика, които се споделят от настоящата инстанция. Съотнесени към установената по делото фактическа обстановка, водят до правилно изложения в решението краен извод, че доколкото за поземления имот с [идентификатор], в който попада самостоятелен обект с [идентификатор], собственост на З., няма конкретно установена и проектирана улична регулация и няма започнала процедура по изменение на ПУП, досежно поземления имот с [идентификатор], в случая не е налице нито една от предпоставките на чл. 190 от ЗУТ. Що се касае до изложения и от двете страни факт, че транспортен достъп, макар и ограничен в определени времеви периоди, е възможен за касатора, а пешеходният достъп е безспорно неограничен (Заповед ОМП-11 от 12.11.2019 г.), то правилно е прието, че чл. 192 от ЗУТ е неприложим, доколкото за неговото правилно прилагане е необходимо имотът да няма никакъв достъп. Тук е мястото да се допълни, че УПИ I „за търговска структура „Чаршията и кинотеатър“, в който попада и ПИ с [идентификатор], в който попада самостоятелен обект с [идентификатор], собственост на З., има транспортен достъп до реализирана улица – [бул.] в гр.Хасково, съответно до него има както транспортен, така и пешеходен достъп. При това положение искането на З., с приетото от адм. орган основание по чл. 190 от ЗУТ, както и евентуално такова с основание по чл. 192 от ЗУТ, е неоснователно. С оглед оплакването в касационната жалба, за неправилна квалификация от страна и административния орган и настояване, че искането й всъщност е такова за предоставяне на пропуск за общинския паркинг, следва да бъде отбелязано, че такова искане не е било отправяно от Я. З. до ответния административен орган нито с искане вх. № 94Я-148-1/12.02.2024 г., нито със уточнително писмо с вх. № 94Я-148-1#11/02.04.2025 г., поради което и не е било предмет на оспорения изричен отказ, съответно е неоснователно навеждането му с настоящата касационна жалба. По изложените съображения оспореното решение на административния съд, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съд преценя, че следва да бъде уважено, в размер на 55 /петдесет и пет/ евро, на основание чл. 143 ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,