Определение № 288 от 09.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2170/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба, подадена от адвокат П. К. - пълномощник на ищците Б. Х. и С. Х. срещу определение № 757 от 23.10.2023г. по в.т.д. № 173/2022г. на Апелативен съд В., в частта, с която не е уважено искането по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение посредством осъждане на ответната страна да заплати на основание чл.38,ал.2 ЗА на адв. К. адвокатско възнаграждение за осъществено пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство за разликата над присъдените 5 484лв. до 11 160лв., изчислено по реда на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004г. в редакцията преди изменението на Наредбата от 04.11.2022г. С частната жалба се иска да бъде уважено искането за изменение по реда на чл.248 ГПК на въззивното решение и на адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство, да се присъди възнаграждение, което да бъде определено по реда на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004г. в редакцията от 04.11.2022г ., а не в редакцията преди изменението, както е прието в обжалваното определение. Посочва се, че изменението на наредбата е влязло в сила на 08.11.2022г. - преди даване ход на устните състезания пред апелативния съд и неправилно преценката на съда за размера на възнаграждението е основана на предходната редакция на нормативния акт. Ответникът по частната жалба и ответник по спора „ЗД Евроинс“ не е депозирал отговор на частната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е констатирала, че искането по чл.248 ГПК за допълване на постановения съдебен акт с присъждане на възнаграждение в полза на адв. К. за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищците Б. Х. и С. Х. е обосновано с непроизнасянето на съда по посочения въпрос в постановеното въззивно решение, а размерът на възнаграждението, което се претендира, е основан на изменението на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения с ДВ бр. 88 от 04.11.2022г. Съдебният състав е мотивирал, че с оглед материалноправния характер на нормата и фактът, че съгласно чл. 78 от ГПК и т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, на овъзмездяване подлежат направените по делото разноски, меродавен е моментът на извършването им. Преценено е, че в хипотезата на чл.38,ал.2 ЗА, каквато е настоящата, следва да бъде зачетени: моментът на възлагането на защитата (моментът на сключване на договорите за правна защита и съдействие от 26.10.2020г., тъй като по силата на посочените правоотношения и съставените на същата дата пълномощни е осъществявано процесуалното представителство за ищците, с позоваване на определение № 108/25.03.2015 г. по гр. д. № 1298/2014 г., 3 г. о. на ВКС), както и следва да бъде съобразен моментът на иницииране на въззивното производство, съответно - подаването на отговора на въззивната жалба. При извода, че е приложима нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. в реакцията приета с ДВ. бр. 31.07.2020г., а не настоящата редакция на нормативния текст, въззивното решение е допълнено на основание чл.248 ГПК и на адв.К. е присъдена сумата 5 484лв., представляваща общ размер на дължимите адвокатски възнаграждения за безплатно процесуално представителство във въззивното производство, с включен ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 от ЗА. Частната жалба е неоснователна: Изводите в обжалваното определение изцяло кореспондират на последователно застъпваното от настоящия състав становище, че меродавен е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на образуване на производството пред съответната инстанция, съответно депозирането на отговор от насрещната страна във връзка с това производство, а не изменението на нормативния акт, с влизането в сила на което, е установен друг минимален размер на адвокатското възнаграждение (решение № 50001 от 03.02.2023г. по т.д.№ 2530/2021г. на 1 т.о. на ВКС и определение № 460 от 21.06.2023г. по ч.т.д. № 900/2023г. на 1 т.о.), когато на изменението не е придадено обратно действие. Разрешение в същия смисъл е дадено и в определение № 51 от 09.03.2017г. по т.д.№ 454/2016г. на І т.о. на ВКС. Приложено към конкретните факти по делото това разрешение означава, че меродавен е моментът, когато адвокатът е извършил пред въззивната инстанция процесуалното действие, което му е възложено - в случая депозиране на касационна жалба (с предмет началната дата на законната лихва върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди по чл.432,ал.1 КЗ) и отговор на въззивната жалба, подадена от застрахователното дружество, което е сторено съответно на дати 07.02.2022г. и 16.03.2022г. - т.е преди изменението на Наредба № 1/2014г. бр.88 от 04.11.2022г. Практиката, на която частният жалбоподател се позовава, не се споделя от настоящия състав, израз на което е застъпеното в цитираните решение по т.д.2530/2921г. и определение по ч.т.д. № 900/2023г. и двете на 1 т.о. на ВКС. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.