Решение № 61 от 22.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 94/2012 г.

Решение № 61 от 22.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 94/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 495/1.11.2011 г. по т. д. № 833/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С него въззивният съд е отменил изцяло Решение № 63 от 18.05.2011 г. по т. д. № 111/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд и е отхвърлил предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 121728 лв. В жалбата на [фирма] се сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на въззивния акт, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, служебно да се произнася по нищожността на договора, от който произтича спорното правоотношение. Задължителна практика на ВКС по този въпрос е материализирана с Решение № 57/2.03.2011 по г. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС и т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. По реда и в срока на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация [фирма] е депозирал писмен отговор. Като взе предвид становищата на страните и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. [фирма] е предявил срещу [фирма] иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, произтичащ от неплатена цена по неформален договор за доставка на оризова арпа от реколта 2009 г. за което са съставени ф-ра № 100/28.12.2009 г. и ф-ра № 109/19.02.2010 г. Ответникът [фирма] е противопоставил възражението, че действително доставеното количество оризова арпа е по-малко, както и, че е било налице несъответствие с показателите за качеството за част от доставената арпа. Първоинстанционният съд се е произнесъл по възраженията на ответника и въз основа на събраните доказателства е приел, че те са неоснователни. Сезиран с жалбата на [фирма], въззивният съд е счел, че първоинстанционният съд е присъдил вземане по нищожен договор. Аргументирал се е с това, че с чл. 28 от Закона за съхранение и търговия със зърно (ЗСТЗ) е въведена задължителна писмена форма на договора, която в случая не е спазена. Позовал се е на т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г., задължаваща въззивния съд да следи служебно за това обстоятелство, поради което е отменил първоинстанционният акт и е отхвърлил иска на [фирма]. По поставения правен въпрос: ТР № 1 от 17.07.20010 г. е постановено при действието на ГПК (отм.). С т. 10 общото събрание на Г. колегия на ВКС е дало отговор на въпроса "Какви са пределите на касационна проверка, извън заявените с жалбата основания?", разграничавайки основанията за неправилност на въззивния акт, които следва да са заявени изрично, от служебната проверка по неговата недопустимост или нищожност. Освен, че обсегът на въззивен, а и на касационен контрол е различно уреден в сега действащия ГПК, дори да се приеме, че т. 10 на цитираното ТР е запазила действието си, то и в този случай решението на П. е постановено в противоречие с нея. Това е така, поради обстоятелството, че крайните изводи на въззивния съд не са свързани с преквалификация на спорното правоотношение, проверка относно евентуалната недопустимост или нищожност на въззивния акт, а от служебна констатация относно действителността на облигационната връзка от която произтича спорното вземане. Без да има направен довод, съдът служебно се е произнесъл по нищожността на договора и това е обусловила становището му по основателността на иска. Преценката на състава на П., че в правомощията му е служебното произнасяне по нищожността на договора е в противоречие с посоченото по-горе Решение № 57/2.03.2011 по г. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС. Ще следва да се отбележи, че с това решение е бил разгледан въпроса правото или ограничението на въззивния съд да вземе предвид и се произнесе по доводи и възражения, които е могло да бъдат релевирани в първоинстанционното производство - чл. 266 ГПК или служебната проверка по действителността на акта - чл. 269 ГПК. В настоящия случай, такова възражение дори не се съдържа във въззивната жалба, а е направено едва в с. з. на 12.10.2011 г. (л. 34). По същество. С определението си по чл. 267, ал. 1, предл. 2 вр. предл. 1 ГПК, постановено в същото с. з. на 12.10.2011 г., съставът на П. е оставил без уважение направеното в жалбата искане за събиране на гласни доказателства; оставил е без уважение искането за разглеждане на възражението за нищожност, поради преклузията на чл. 131 ГПК; постановил е, че по оспорването по чл. 183, ал. 2 ГПК ще се произнесе с решението; няма произнасяне по п. 4 на доказателствените искания - откриване на производство по чл. 193 ГПК по отношение на фактурите. Последващата погрешната преценка на П. относно процесуалната възможност да вземе предвид възражението за нищожност на договора е обусловило и липсата на произнасяне и каквато и да е преценка по основателността на доводите по жалбата, свързани с оспорването на фактурите, материализиращи доставката на оризовата арпа, оспорването на кантарните бележки и анализните свидетелства. От изложеното следва изводът, че решението на П. следва да бъде отменено като постановено в нарушение на процесуалния закон и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия по чл. 267 ГПК досежно писмените доказателства. При новото разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК съдът ще следва да се произнесе и по отношение на разноските за касационното производство. Предвид на горното, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.