Определение № 2544 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1782/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на К. А. К. от гр.София, чрез процесуален представител адв. С. Петков, против определение № 41728/12.12.2025 г., постановено по адм. дело № 10537/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Заповед № 44/19.06.2025 г. на Директора на Дом за пълнолетни лица със сетивни нарушения /ДПЛСП/ към Столична община и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, постановено в нарушение на закона и установената практика на ВАС и ЕСПЧ. Не споделя изводите на първоинстанционния съд, че оспорената заповед не представлява индивидуален административен акт, както и че отношенията между страните по договора са гражданскоправни. Твърди, че обжалваната заповед има характера на индивидуален административен акт, че първоинстанционният съд е извършил формален подход при разграничаването между договорни и административни отношения и че е неправилен изводът му за липса на административна компетентност на директора на процесния дом. Иска да се отмени обжалваното определение и делото се върне на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата на К.К. срещу Заповед № 44/19.06.2025 г. на Директора на ДПЛСН. Ответникът по частната жалба - директорът на ДПЛСН към Столична община, с писмен отговор, оспорва частната жалба като неоснователна и счита обжалваното определение за правилно. Иска същото да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в тричленен състав на Шесто отделение, намира частната жалба срещу обжалваното определение за допустима, като подадена в срока по чл.230 от АПК от надлежна страна, имаща правен интерес, против подлежащ на оспорване съдебен акт, съгласно чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е Заповед № 44/19.06.2025 г. на Директора на ДПЛСП към Столична община, с която на основание чл. 32 и чл. 31 от Правилника за вътрешния ред на Дом за пълнолетни лица със сетивни нарушения, на К.К. е наложено наказание „Прекратяване доставката на социални услуги“ поради системни нарушения на Договора за доставка на социални услуги с № СОА19-ДГ50 - 152/16.01.2019 г. Като основания за издаване на заповедта са посочени чл. 19, ал. 1, ал. 3, ал. 14, ал. 15 и ал. 19 от Договора за доставка на социални услуги и чл. 23, ал. 4, ал. 12, ал. 21, ал. 22, ал. 23 от Правилника за вътрешния ред във връзка с подадени персонални жалби, протокол от общо събрание на потребителите с рег. № 14/04.06.2025 г. и приложена към него подписка с вх. № 83/04.06.2025 г., подписана от 12 потребители на ДПЛСН, за прекратяване на договора на К. К.. Съдът е установил, че на 16.01.2019 г. между Столична община и К. К. е сключен Договор № СОА19-ДГ50-152 за доставка на социални услуги, като договореният срок първоначално е удължен до 14.10.2021 г., а в последствие с анекс № 3 от 14.04.2025 г. е удължен „от 25.04.2025 г. до 24.10.2025 г. или до настъпване на някое от основанията за прекратяване, посочени в договора“. Договорът е сключен на основание чл. 40в от ППЗСП (отм.) и Заповед № СУ/Д-С-ПЦ/115-1/24.10.2018 г., издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец. Съдът е приел, че оспорената заповед не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, тъй като не представлява властническо волеизявление на административен орган или на друг, приравнен на него държавен орган, издадено въз основа или в изпълнение на закон, което едностранно да поражда права или задължения за граждани или организации. След анализ на разпоредбите на чл. 40г, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане /ППЗСП/ (отм.) и чл. 39, ал. 2 Правилника за прилагане на Закона за социалните услуги /ППЗСУ/, съдът е счел, че на обжалване по административен ред подлежи само отказът за предоставяне на услугата на директора на дирекция "Социално подпомагане" (какъвто не е предметът на производството), но не и последващите отношения между доставчика на социалната услуга и лицето, ползващо същата, след сключване на договор между тях. Посочил е и че договорът за доставка на социална услуга не представлява административен договор по смисъла на чл. 19а, ал. 1 АПК, тъй като чрез него се охраняват частни интереси, а не значим обществен интерес. В заключение е формирал извода, че отношенията между страните по договора за предоставяне на социална услуга, респ. относно изпълнението му, както и относно наличието на основания за неговото прекратяване, са от гражданскоправен характер и споровете между страните следва да се разрешават по общия ред. По тези съображения съдът на основание чл. 159, т. 1 от АПК е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав споделя изводът на първоинстанционният съд, че оспорената заповед не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, по отношение на която потребителят на социални услуги може да търси защита по реда на АПК. Същата не съдържа властническо волеизявление на административен орган или овластен от закон за това орган или организация, по силата на което да възникват права или задължения за оспорващия. Правилно първоинстанционният съд, след анализ на разпоредбите на чл. 40г, ал. 2 от ППЗСП (отм.) и чл. 39, ал. 2 ППЗСУ, е посочил, че на обжалване пред съда по реда на АПК подлежат отказите за настаняване в специализирана институция или за предоставяне на социални услуги, какъвто отказ в случая не е налице. Договорът между Столична община и К. К. е сключен на основание чл. 40в от ППЗСП (отм.) и Заповед № СУ/Д-С-ПЦ/115-1/24.10.2018 г. издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец. В договора са уговорени правата и задълженията на доставчикът на социална услуга и потребителят на социална услуга, в т.ч. и санкциите, които се налагат от директора на ДПЛСН при системно нарушаване на Правилника за вътрешния ред /чл. 21 от договора/, сред които е и наложената с оспорената заповед санкция „прекратяване на доставката на социални услуги“. Както в Закона за социално подпомагане до влизане в сила на Закона за социалните услуги, така и в Закона за социалните услуги не е предвидено договорите, които се сключват между доставчика на социалната услуга и настаненото с административна заповед лице, да се считат за административни, като отнасящи се до въпроси от значим обществен интерес по смисъла на чл. 19а, ал. 1 от АПК. При сключването на тези договори Столична община действа не като административен орган, а като доставчик на социалната услуга. Следователно, както правилно е отбелязал и първоинстанционния съд, отношенията между страните по този договор във връзка с изпълнението му имат гражданскоправен характер, тъй като правата и задълженията им произтичат пряко от клаузите на договора, а не от закон или подзаконов нормативен акт. Макар договорът за предоставяне на социална услуга да се сключва въз основа на заповед за настаняване, която представлява индивидуален административен акт, налагането на санкции по него не представлява индивидуален административен акт и не подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 145 и сл. АПК. Наложената от директора на ДПЛСН санкция по договора не представлява властническо волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което да се засягат права или законни интереси, или да се създават задължения за определено лице. Налагането на такава е изрично предвидено в договора и при възникнал спор между страните в тази връзка, същият следва да се разгледа от гражданските съдилища по реда на ГПК, а не от административните. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, постановена по сходни казуси, включително преди обнародване и влизане в сила на ЗСУ, доколкото и при уреждането на тази материя със Закона за социално подпомагане и ППЗСП, редът е бил същият, а именно: Определение № 11646 от 3.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11639/2018 г., VI о., Определение № 14251/21.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12360/2018 г., Определение № 257/11.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13086/2020 г., Определение № 4744/22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2445/2020 г. и др. Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение