Определение № 172 от 04.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1728/2017 г.

Производството е по чл.629 ГПК. С молба, депозирана в открито съдебно заседание на 14.05.2017г. касаторите [фирма], [населено място], общ.У., обл.Л., Ц. И. Л., [населено място] и И. И. Л., [населено място] са поискали да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по приложението на разпоредбата на чл.89 от Директива ЕС/2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2015г. за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на Директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕС и Регламент /ЕС/ № 1093/2010. Ответникът в касационното производство [фирма] оспорва искането като неоснователно. Върховният касационен съд, Търговска колегия намира следното: В искането на касаторите е цитирана разпоредбата на чл.89 от Директива ЕС/2015/2366, като е поставен въпросът „Как следва да се приложи разпоредбата на чл.89 от Директива ЕС/2015/2366 в съответствие с приложението на чл.95 ЗЗД от националното ни законодателство в случай, че кредиторът е банка, а изпълнението се извършва предвид действащата правна норма на националното законодателство чрез заверяване на сметката в същата банка съгласно чл.305 ТЗ?”. Производството по делото е образувано по касационна жалба срещу въззивно решение, в което е прието, че между [фирма] в качеството на кредитор и [фирма] в качеството на кредитополучател, както и Ц. И. Л., И. И. Л. и [фирма] в качеството им на съдлъжници е възникнало облигационно отношение по договор за кредит от 09.12.2013г. с предмет предоставяне на сумата от 112970 лв. По делото е било спорно дали е погасено задължението по кредита с плащането по преводно нареждане от 20.04.2015г. за сумата от 80000 евро (с левова равностойност от 156408 лв.) чрез международен банков превод от VP B. Л.. Апелативният съд е изложил съображения, че не е доказано заверяването на сметката на кредитора [фирма] съгласно чл.305 ТЗ, както и че не е установена вина на банката за неполучаване на сумата по съобщения от С. сървиз бюро от 20.04.2015г. и 25.04.2015г. Съобщенията не отговаряли на стандартите на суифт и не установявали превеждане на суми по тях, не са получени от банката и поради това възражението по чл.96 вр. чл.95 ЗЗД е счетено за неоснователно, тъй като не е установено банката да не е приела неоправдано предложеното изпълнение или да не е дала необходимото съдействие, без което длъжникът не може да изпълни задължението си. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на разпоредбата на чл.95 ЗЗД в случай, че кредиторът е банка, а изпълнението се извършва чрез заверяване на сметка в същата банка съгласно чл.305 ТЗ. В разпоредбата на чл.89 на Директива ЕС/2015/2366 е уредена отговорността на доставчиците на платежни услуги на платеца и получателя при неправилно изпълнение на платежна операция. Директивата разписва отговорност при инициирано платежно нареждане от платеца – на доставчика на платежни услуги на платеца, респективно – на доставчика на платежни услуги на получателя. Доставчикът на платежни услуги на платеца се освобождава от отговорност, ако докаже, че доставчикът на платежни услуги на получателя е получил сумата по платежната операция в съответствие с чл.83, пар.1 - доставчикът на платежни услуги на платеца е заверил платежната сметка на доставчика на платежни услуги на получателя до края на следващия работен ден от момента, в който платежното нареждане е получено от доставчика на платежни услуги на платеца. При неизпълнение на тези изисквания доставчикът на платежни услуги на получателя носи отговорност пред получателя за точното изпълнение на платежната операция. Разпоредбите от националното право – чл.305 ТЗ и чл.95 ЗЗД биха могли да се приложат и при съобразяване на правилата за отговорността на доставчиците на платежни услуги според Директива ЕС/2015/2366. Нормата на чл.305 ТЗ, която регламентира момента, в който се счита за извършено безкасовото плащане, не е в противоречие или несъответствие с Директивата и при прилагането й националният съд следва да отчете особеностите при извършване на съответната платежна операция Уредбата на последиците от забавата на кредитора се прилага за страните по облигационното отношение, докато Директивата регламентира отговорността на доставчиците спрямо платеца и получателя на платежна услуга. В случая разпоредбите на Директивата са ясни, включително и в контекста на конкретния правен спор, както и тълкуването от С. не би имало значение за решаването на делото. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до С., поради което искането на касаторите следва да се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд