Решение № 3057 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8692/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, чрез процесуалните му представители, срещу решение № 1087/16.07.2025 г., постановено по адм. дело № 226/2025 г. по описа на Административен съд - Ямбол, с което е отменена заповед № 1983к-941 от 21.05.2025г. на Директора на Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" на МВР - София, с която на Д. К. Г. - заемал длъжността „младши инспектор – пожарникар в група „Пожарогасителна и спасителна дейност“ на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“-Ямбол при Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“- МВР, е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение в МВР. В жалбата и в открито съдебно заседание се релевират оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се неговата отмяна със законните последици и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от насрещната страна. Ответникът - Д. К. Г. чрез адв. Маринова в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски съгласно представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отменил по жалба на Д. К. Г. заповед № 1983к-941 от 21.05.2025г. на Директора на Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" на МВР – София, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 4 ЗМВР „неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР“ (нарушени са т. 15, т. 16, т. 19, т. 20 и т. 28, буква „а“ от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР), чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР „деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата“ му е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и по реда на чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение за длъжността „младши инспектор – пожарникар в група „Пожарогасителна и спасителна дейност“ на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Ямбол към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Ямбол при Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“- МВР, считано от датата на връчване на заповедта. За да постанови този резултат съдът е приел, че заповедта е издадена от надлежен административен орган в рамките на неговата компетентност, при спазване на установената форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила, при неправилно приложение на материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона при налагането на дисциплинарното наказание „уволнение“. Съдът приема, че в конкретния случай с позоваването на чл. 195, ал. 2, във връзка с ал. 5 ЗМВР е налице заобикаляне на закона по отношение на преклузивните срокове за реализиране на дисциплинарната отговорност. Съдът приема за недоказана квалификацията на деянието като тежко нарушение на служебната дисциплина и е счел за необоснован извода на наказващия орган, че на служителя се следва непременно налагане на наказание „уволнение“ за нарушение по чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, вместо "порицание" за нарушение на етичните правила за поведение на държавните служители на МВР по чл. 200, ал. 1, т. 12 ЗМВР, за каквото нарушение е била извършвана първоначалната дисциплинарна проверка. По същество съдът приема още, че издадената заповед е несъответстваща на разпоредбата на чл. 206, ал. 2 ЗМВР, както и че в конкретния случай е налице несъответствие с целта на закона до степен, която налага отмяната на заповедта. Така постановеното решение е правилно като съответно на материалния и процесуалния закон и обосновано, като мотивите се споделят от настоящата инстанция по реда на чл. 221, ал. 2, предложение второ от АПК. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, правилно ги е анализирал и не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Изводите са изградени върху правилен анализ на събраните доказателства. Правилни са мотивите на първоинстанционния съд, че административният акт е издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради преклузивния характер на сроковете по чл. 195, ал. 2 ЗМВР. При извършено тежко нарушение на служебната дисциплина дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. Моментът на откриване на нарушението се обуславя от процесуалните действия в дисциплинарното разследване, аргумент от чл. 196 ЗМВР, но моментът на извършване на нарушението не е поставен под условие. Разпоредбата на чл. 195, ал. 2 ЗМВР е императивна, тъй като регламентира правомощия на дисциплинарнонаказващ орган. Практиката на Върховния административен съд е трайна и непротиворечива в разбирането си, че сроковете по чл. 195 ЗМВР са преклузивни, а не инструктивни. Както правилно посочва първоинстанционният съд същественото в случая е, че по делото са налице доказателства за предходно дисциплинарно производство, в рамките на което е била представена справка за извършена проверка с peг. № 7480р-195 от 01.03.2022 г. с данни за извършеното от жалбоподателя управление на МПС на 27.12.2021 г. и настъпило ПТП и със становище, че не са събрани доказателства за нарушения на Етичния кодекс. Правилен и съответстващ на доказателствата по делото е изводът на съда, че на 01.03.2022г. дисциплинарнонаказващият орган е открил нарушението и нарушителя и от тази дата започват да текат сроковете по чл. 195, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР - не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му, съответно не по-късно от две години от извършването му за случаите на тежки нарушения. Дори при доказан случай на тежко нарушение на Етичния кодекс наказанието е следвало да бъде наложено в срок до 27.12.2023 г. С издаването на новата заповед за образуване на дисциплинарно производство №1983к-2702/16.12.2024г. административният орган е нарушил сроковете по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 5 от ЗМВР, тъй като приключилото съдебно производство с влязло в сила решение на Апелативен съд Бургас не е фактическото основание за извършеното уволнение. Допуснатото нарушение на правилото на чл. 195, ал. 2 ЗМВР е съществено и съставлява самостоятелно основание по чл. 146, т. 3 АПК за отмяна на обжалваната заповед. Крайният извод на съда, че не са спазени преклузивните срокове по чл. 195, ал. 2 ЗМВР е правилен. За пълнота следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че остава недоказана квалификацията на деянието като тежко нарушение на служебната дисциплина. Следва изрично да бъде посочено, че за нарушаване на етичните правила на служителите от МВР, когато не е уронен престижа на службата, е предвидено да се наказват с дисциплинарно наказание „порицание“ – чл. 200, ал. 1, т. 12 ЗМВР, за каквото нарушение е била извършвана първоначалната дисциплинарна проверка. В настоящия случай подобна хипотеза не е обсъдена от дисциплинарнонаказващият орган. Първоинстанционният съд правилно е приел, че оспорената заповед е издадена в несъответствие с целта на закона и с правилата за индивидуализация на наказанието по чл. 206, ал. 2 ЗМВР. Съгласно посочената норма при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. В атакуваната заповед е извършено само формално изброяване на тези обстоятелства, съобразно приетата за установена фактическа обстановка, без да е налице съпоставянето й с цялостното поведение на държавния служител от МВР по време на службата му, каквото е изискването на посочената норма. Липсват каквито и да е мотиви, че целите на дисциплинарното наказване няма да бъдат постигнати и с налагането на по-леко по вид и също възможно дисциплинарно наказание - това по чл. 197, ал. 1, т. 3 ЗМВР - "порицание", което обуславя извод и за нарушаване на принципа на съразмерност и на издаване на акта в несъответствие с целта на ЗМВР. Поради всичко изложено Върховният административен съд приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените от касатора нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Оспореният съдебен акт е обоснован и постановен в съответствие с материалния закон и при отсъствие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на правния спора в полза на ответника по касация, представляван от адвокат при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата, с оглед направеното искане, следва да бъдат присъдени разноски в полза на адвокат В. Маринова. Съдът намира, че направеното възражение от касатора за прекомерност на заплатеното възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция е основателно. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа за дела по Закона за Министерството на вътрешните работи възнаграждението е 750 лв. Настоящата инстанция намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и изготвения и представен единствено писмен отговор на адвокат В. Маринова за осъществено процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА следва да бъде определено възнаграждение в размер на 383.47 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение