Определение № 3770 от 09.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3640/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. АПК и е образувано по частна жалба на Х. А. против определение № 20611 от 21.10.2024г., постановено по адм. дело №9363/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу Отказ за издаване на виза тип "Д" от 30.08.2024г., издаден от консулско длъжностно лице в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция, по заявление № IST24015933V от 25.06.2024г. и производството по делото е прекратено. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата срещу отказ за издаване на виза Д за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателката издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващата. Видно от съдържанието на заявлението няма позоваване на право на семеен и личен живот, както и на права по ЕКПЧ. Жалбоподателката няма сключен брак или семейство на територията на страната, за да бъде засегнато правото й на личен и семеен живот. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателката не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Твърденията за нарушения по ЕКПЧ са наведени с касационната жалба и нямат отношение към дължимата преценка, доколкото липсва позоваване на основни права и свободи по ЕКПЧ в заявлението и респ. твърдения за засягането им с оспорения отказ, издаден на основание чл. 10, ал.1,т.17 24 ЗЧР, поради недоказване достоверно от апликанта на целта и условията на заявеното пребиваване. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,