Решение № 1788 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12469/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. Ф., гражданка на Република Турция, родена на [дата]., подадена чрез процесуален представител адв. Е. Милева, срещу решение № 8050 от 10.11.2025 г. постановено по адм. дело № 1567/2025 по описа на Административен съд – Хасково. С обжалваното решение е отхвърлена като неоснователна жалба против заповед № 272з-2649 / 14.08.2025 г. на началника на група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР (ОДМВР) - Хасково, с която на Х. Ф. е наложена принудителна административна мярка – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на съдебния акт поради наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При изложени съображения се иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение. Претендират се разноски. Ответникът – началникът на група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково, не взима становище по делото. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на съда не страда от касационни пороци и предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – Хасково е била заповед № 272з-2649 / 14.08.2025 г.на Началник на група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР /ОДМВР/ - Хасково, с която на Х. Ф. на основание чл.39а, ал.1, т.1, чл.40, ал.1, т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Административният съд е отхвърлил жалбата срещу посочения административен акт. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е направил фактически установявания относно статута на лицето, мястото на живеене и времето на пребиваване в страната. Установено е, че Х. Ф. е получила разрешение за постоянно пребиваване в Република България на 01.03.2022 г. Регистрираният постоянен адрес на жалбоподателката е в гр. Хасково [улица], с дата на заявяване: 23.05.2022 г., а регистрираният настоящ такъв, с дата на заявяване: 23.05.2022 г., е в Република Турция. Констатирано е, че декларираният постоянен адрес в гр. Хасково е служил единствено за изпълнение на нормативните изисквания за регистрация, но не и за реално установяване и пребиваване. Доказателствата били еднозначни в това, че за периода 01.03.2022 г. – 14.08.2025 г. Х. Ф. е имала само осем броя краткосрочни влизания във и излизания от Република България. Освен това, чужденката е заплатила здравноосигурителните си вноски наведнъж за период от повече от три години. Направен е правният извод за наличие на предпоставки за отнемане правото на статута на лицето на посоченото основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Решението е правилно. Изводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Твърденията в касационната жалба са пространни и бланкетни, не са подкрепени с достатъчно доводи, но за яснота следва да бъде посочено следното: Касаторът посочва, че административният съд неправилно е счел, че Х. Ф. не се е установила на територията на страната, а и законът не предвиждал минимален срок на престой в страната. Настоящата инстанция обръща внимание, че формулировката на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ посочва термините „установил“ и „пребивава“. Същите предполагат трайна уседналост на едно място. Такава трайност не е налице в процесния случай, както първоинстанционният съд правилно е преценил след подробен анализ на доказателствата по делото. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, учи или упражнява трудова дейност, поддържа социални контакти и се включва/интегрира в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. Неподкрепени с доказателства и необосновани се явяват твърденията в касационната жалба, че в процесния случай не е релевирано обстоятелството, залегнало в чл. 9, пара. 2 от Директива 2003/109 ЕО от 25 ноември 2003 г., според което „особени причини“ и „извънредни обстоятелства“ не могат да бъдат основание за отнемане или загуба на предоставен статут. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от посочената директива възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на Х. Ф.. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган (на стр. 2 и 3 от издадения административен акт) е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както и принадлежността му към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. В тази връзка, обоснован е изводът на съда, че при издаване на процесната заповед са отчетени предпоставките на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По делото са наведени единствено бланкетни твърдения, че жалбоподателката е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица, но липсват каквито и да е доказателства, които да оборят преценката на административния орган, потвърдена и от първоинстанционния съд. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,