Решение № 559 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г.

Решение № 559 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 775 от 15.07.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1994 от 2.12.2009 г. по гр. д. № 2024/2009 г. на Пловдивския окръжен съд по подадената от ответниците М. М. К. и А. П. К. касационна жалба против него. Същите поддържат становище за неправилност на въззивното решение с молба за отмяната му и вместо това предявеният против тях иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените разноски. Ищецът "С. е." ЕООД, /в ликвидация/, гр. П., чрез пълномощника му адв. П. П., оспорва жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касаторите и съгласно данните по делото, намира следното: С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 218з ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, е отменено първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което е признато по отношение на касаторите К., че "С. е." ЕООД /в ликвидация/ е собственик на апартамент № 5/9 в гр. П., район "Ю.", кв. Въстанически, ул. "П. Т." № 99, бл. 1589, вх. "А", ет. 2, с площ 71.84 кв. м., ведно с изба № 5 и 1.921 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж и същите са осъдени да предадат на дружеството владението върху този апартамент. С въззивното решение е отменен и нотариалния акт на ответниците № 10/2004 г. и са осъдени да понесат направените от дружеството разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че дружеството е собственик на спорния апартамент, на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.), като правоприемник на Е. "Е.", комуто е било учредено право на строеж за построяване на жилищен блок. Приел, че ответниците не могат да противопоставят на ищеца правото на собственост на основание придобивна давност вследствие осъществявано от тях владение на апартамента от 1992 г., тъй като започналото на основание договора с ЕТ "Д." владение е осъществявано само по отношение на праводателя им, но не и по отношение на собственика на имота. В тази насока въззивният съд е възприел и издадената от последния настанителна заповед на К. от 23.01.95 г., която поражда други отношения, а от снабдяването им с констативен нотариален акт през 2004 г. до предявяване на иска не е изтекъл необходимия срок на придобивната давност. Съдът е обсъдил и обстоятелството, че с влязло в сила решение по гр. д. № 183/2005 г. на ВКС е отхвърлен иска, предявен от ЕТ "Д. - М. Д." против "С. е." ЕООД за обявяване за окончателен сключения между тях предварителен договор от 29.12.91 г., с което е отпаднало и основанието, на което са били настанени К. в спорния апартамент, поради което и искът за собственост против тях е уважен. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за наличието на владение в необходимия десетгодишен срок до снабдяването на ответниците /касатори/ с нотариален акт през 2004 г., по който въпрос е налице задължителна съдебна практика - приложеното решение № 594 от 4.12.2009 г. по гр. д. № 3139/2008 г. на ВКС, II г. о. В него е прието, че определението на владението в чл. 68 ЗС, включващо двата основни елемента - упражняване на фактическа власт и намерението да се държи вещта като своя, с оглед установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция по отношение на намерението на владелеца, че държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, изключва необходимостта ответниците да доказват своето намерение да своят имота. Доказателствената тежест за оборване на тази презумпция е на ищеца. Настоящият състав споделя горната съдебна практика, поради което и по същество намира касационната жалба за основателна. При установените по делото факти, че ответниците са във владение на имота от 1992 г., когато им е предадено то по договора им с ЕТ, е изтекъл необходимият давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС до снабдяването им с констативен нотариален акт през 2004 г., поради което са придобили правото на собственост на това придобивно основание, което са релевирали в защита против предявения иск. Обстоятелството, че предварителния договор е сключен от К. не със собственика на имота, а с лице, което е сключило предварителен договор с последния, както и отхвърлянето на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяването му за окончателен, са ирелевантни за осъществяване на елементите на фактическия състав на придобивната давност, тъй като представляват вътрешни отношения между трети за ответниците лица. Правно ирелевантна е издадената от ищцовото дружество настанителна заповед от 1995 г., тъй като не са налице данни тя да е доведена до знанието на ответниците и от нея да са възникнали облигационни отношения, въз основа на които те да се намират в имота като държатели. Доказателствената тежест за тези обстоятелства е на ищеца, поради което и при установените по делото факти, че до снабдяването им с нотариален акт през 2004 г. ответниците, сега касатори К., са владяли непрекъснато и необезпокоявано спорния апартамент, за което не е имало пречка с оглед принадлежността му на търговско дружество, то следва да се приеме за осъществен състава на чл. 79, ал. 1 ЗС и същите са придобили правото на собственост по давностно владение, преди предявяването на иска срещу тях. Като е направил обратен извод за липса на владение, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон. Поради това същото следва да се отмени и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 108 ЗС се отхвърли. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касаторите следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 3 531 лв. за всички инстанции, съгласно данните по делото и предствения от касаторите списък по реда на чл. 80 ГПК. С оглед на горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК настоящият състав на ВКС, II г. о.