Решение № 3227 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7785/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от К. Д. И., срещу решение №19635 от 09.06.2025г., постановено по административно дело № 487/2025г. по описа на Административен съд – София-град. С решението предмет на контрол, е била отхвърлена жалбата на касатора против изричен отказ, макар и имплицитно постановен в мотивите на оспорената част от административния акт - Решение № СОА24-РИ01-237/30.12.2024 г., на заместник-кмет на Столична община, действащ по заместване, за съставяне на нов акт за раждане по реда на чл.50 ЗГР и за вписване на детето в регистъра на населението Направени са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да бъде отменен оспорения отказ и бъдат присъдени сторените пред двете инстанции разноски. Ответната страна – Кмет на Столична община не изразява становище по касационната жалба и по спора. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и не са налице отменителните основания по чл. 209 АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения. От обстоятелствената част на съдебното решение се възприема, следната приета за установена от първоинстанционния съд и неоспорвана от страните фактическа обстановка: От събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел за установено, че Административното производство е започнало по заявление с вх. № РОБ24-ГР94-116/30.10.2024 г., подадено от К. И. до кмета на район „Оборище“ – Столична община, с което на основание чл.118, ал.1 от КМЧП е поискано от осиновителя К. И. – български гражданин признаване на чуждестранно съдебно решение – Заповед за осиновяване № МЕ111/2020 от 09.10.2020 г., постановена от Семейния съд в Медуей, Великобритания, с която е било допуснато осиновяване на детето К. Д., родена на [дата]. Посочено е, че съгласно действащото във Великобритания право при осиновяване не се съставя нов акт за раждане, а осиновяването се вписва в съответните регистри, като вписването е извършено на 01.12.2020 г. Към момента на осиновяването осиновителите са имали местожителство във Великобритания, а детето е британски гражданин. От 01.10.2024 г. жалбоподателката сочи, че е с настоящ и постоянен адрес в гр. София, като твърди намерение за трайно пребиваване на територията на страната. След препращане на заявлението по компетентност до Столична община и след представяне на Определение № 17600/04.11.2024 г. на Софийски градски съд за прекратяване на образувано производство по иск за признаване на чуждестранното решение, И. е подала уточняващо заявление с вх. № СОА24-ВК08-15362-/1/05.11.2024 г., в което е посочила, че детето следва да се счита за български гражданин по произход по смисъла на чл.25 от Конституцията и чл.8 от Закона за българското гражданство, предвид българското гражданство на майката като осиновител, и е настоявала за издаване на акт за раждане, вписване в регистрите на населението и издаване на съответни документи. В хода на производството Столична община е изискала становище от Министерството на правосъдието относно спазването на разпоредбите на Семейния кодекс при осиновяването. С писмо от 02.12.2024 г. министерството е уведомило, че осиновяването е извършено съгласно британското законодателство, поради което заявлението следва да се разгледа по реда на глава дванадесета от КМЧП. На 20.12.2024 г. жалбоподателката е подала декларация по чл.117 КМЧП. С Решение № СОА24-РИ01-237/30.12.2024 г., постановено от заместник-кмет на Столична община, действащ по заместване въз основа на Заповед № СОА24-РД15-4852/27.12.2024 г., административният орган: 1) на основание чл.118, ал.1 КМЧП е признал Заповед за осиновяване № МЕ111/2020 от 09.10.2020 г. на Семейния съд в Медуей, Великобритания; 2) отказал е издаването на нов български акт за раждане и вписване на детето в регистрите на населението на Република България. В мотивите си органът е приел, че детето не е български гражданин по произход, тъй като нито един от биологичните му родители не е български гражданин, както и че съгласно чл.6 от Закона за българското гражданство осиновяването не променя гражданството на осиновения. Посочено е още, че при липса на българско гражданство и ЕГН липсва правно основание за съставяне на нов акт за раждане по реда на чл.50 ЗГР и за вписване в регистъра на населението, като е отбелязано, че в държавата по произход е извършено вписване на осиновяването съобразно местното законодателство. Решението е връчено на И. на 31.12.2024 г., а в законоустановения срок е подадена жалба срещу него в частта на отказа за издаване на нов акт за раждане и за вписване в регистрите на населението. Първоинстанционният съд е приел жалбата за допустима и след разглеждането ѝ по същество е отхвърлил оспорването, като е счел, че отказът е постановен от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдебното решение в оспорената част е правилно. Постановено е при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано. Аргументите на съдебния състав за този извод са следните: За да отхвърли депозираната пред него жалба първоинстанционният съд най-напред е отчел обстоятелството, че изричен диспозитив за отказ да бъдат извършени заявените административни услуги липсва, но волята на органа се извлича от мотивите на оспорения акт. Тази преценка настоящият съдебен състав намира за правилна, доколкото се касаe за заявена административна услуга, при която самото й неизвършване представлява отказ сам по себе си, ирелевантно дали същият е мотивиран или не. По тази причина правилно отказът е бил преценен като годен за оспорване. На следващо място правилно, съдебният състав е преценил това, че в мотивите се коментират и други услуги, като издаването на документ за самоличност или паспорт на детето например, но правилно е отказал да разгледа отказа в тази част, поради липсата на жалба срещу него. За да реши правният спор по същество съдът е отчел обстоятелството, че жалбоподателката – заявител е поискала извършването на отказаните услуги без преди това да е отправила искане за признаване на българско гражданство на детето. Тезата на касатора в тази връзка е, че разпоредбата на чл.25, ал.1 от Конституцията на Република България не разграничава биологичните родители на децата от осиновителите при признаване правото на българско гражданство и действа автоматично и безусловно. Тази теза на заявителката правилно не е възприета от първоинстанционния съд, като настоящият състав я възприема, макар по мотиви различаващи се от изложените в съдебното решение. На първо място изводите на АССГ релевират около идеята, че на основание чл.50, ал.1 от ЗГР издаването на нов акт за раждане при извършено осиновяване е в изпълнение диспозитива на съдебното решение по осиновяването, какъвто диспозитив в признатото чуждестранно решение липсвал. Този извод е неправилен. Според настоящия съдебен състав, цитираната норма урежда само случаите, в които по отношение на осиновеното лице е съществувал предходен акт за раждане, съставен по надлежния ред от компетентна българска институция. Настоящият случай обаче не е такъв. Касае се за лице, по отношение на което в българските регистри липсва подобен документ. Приложима в този случай е хипотезата на чл.3, вр. чл.1, ал.2 от ЗГР, според която в регистрите на актовете за гражданско състояние се вписват събитията (сред които и раждането) за всички лица, които към момента на настъпване на събитието са български граждани, и за лицата, които не са български граждани, но към момента на настъпване на събитието се намират на територията на Република България. Видно от уредените хипотези е, че те са предвидени при условията на алтернативност. В конкретния случай обаче, данните по делото сочат, че заявеното за регистрация дете не отговаря на предпоставките на нито една от двете хипотези, тъй като нито е било български гражданин към момента на раждането си, нито самото раждане се е случило на територията на страната. В този случай изначално и ирелевантно от това дали към момента на заявяване на услугата детето вече е български гражданин или не, то не отговаря на предпоставките да му бъде издаден акт за раждане от българска институция. По тази причина правилно отказа на Кмета да издаде акт за раждане е преценен от страна на първоинстанционния съд като законосъобразен. На следващо място, по отношение на вписването в регистъра на населението, следва да бъде посочено, че хипотезите са лимитативно изброени в разпоредбата на ал.2 на същата норма. Според уреденото в нея, в регистъра на населението се вписват: 1. всички български граждани; 2. чужденците, които са: а) получили разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България; в) получили статут на бежанец или хуманитарен статут или на които е предоставено убежище в Република България. В конкретния случай заявената услуга се сочи да е от името на български гражданин, като заявителят – майка на детето се позовава на разпоредбата на чл.25, ал.1 от Конституцията на Република България, като твърди, че същата е с предимство, пред противоречащата й според жалбоподателя норма на чл.6 от Закона за българското гражданство. В тази част от правния спор съдът е приел, че въпросът за гражданството е преюдициален, доколкото по същия е налице спор между компетентния да извърши регистрацията орган и заявителят, като в преписката липсват доказателства за разрешаването на този спор, както и такива представляващи официален документ, удостоверяващ спорното гражданство. Тези изводи на съда настоящият състав намира за правилни и обосновани. Гражданството на всяко лице, се удостоверява с официални документи, на държавата, чийто гражданин претендира да е то, в които това обстоятелство е вписано от компетентен орган. Такъв документ по преписката липсва и на тази база е възникнал между органа и заявителя правен спор. По силата на чл.4 от ЗБГ този спор не може да бъде разрешен от съда, тъй като нормата забранява гражданство да се установява по съдебен ред. При липсата на представен към заявлението официален документ удостоверяващ българското гражданство на детето, кметът на Столична община правилно е отказал вписване на посоченото от майката основание. За пълнота на изложението, по повод възраженията на касатора за автоматичното и безусловно действие на разпоредбата на чл.25, ал.1 от Конституцията, съдът намира за необходимо да се позове на мотивите на Конституционния съд от Решение №12 от 23 юли 1996г., по Конституционно дело № 13 от 1996 г., според които „гражданството по рождение може да бъде придобито само един път в живота на човека и този момент е точно определен - моментът на раждането. Последващ раждането нормативен акт не може да отнеме или да промени придобитото вече гражданство по рождение (чл. 25, ал. 3 от Конституцията). Възможно е след раждането си и след придобиването към този момент на гражданство по рождение едно лице да придобие и ново гражданство, но то никога не може да бъде по рождение. Гражданството по рождение се определя от факта на раждането и от действащата към този момент правна норма, каквато е била винаги българската правна уредба.“ Според същите мотиви на Конституционния съд условията, на които трябва да отговаря едно лице, за да стане български гражданин по рождение, се съдържат в разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Конституцията, която разпоредба действа занапред. Това обяснение, разкрива ясно волята на Конституцията чл.25, ал.1 от същата да урежда в изр. първо хипотезите на придобиване на българско гражданство „по рождение“, какъвто настоящият случай не е, а в изр. второ по натурализация. Алинея 6 на същата конституционна норма, възлага при всички случаи условията и редът за придобиване, запазване и загубване на българското гражданство да се определят със закон, което е и сторено. От смисъла на визираната от жалбоподателя норма и разясненията на конституционния съд става ясно, че безусловно и автоматично е придобиването на българско гражданство по рождение с факта на раждането, във всички останали случаи то се реализира по нормативноустановен ред. Обяснението за този подход е ясен, той цели да обезпечи интересите на обществения ред и националната сигурност пред тези на акт с индивидуален характер, реализиран от частноправни субекти с възможност това да бъде сторено във всяка точка от света, без санкцията на Българската държава, което би позволило и злоупотреби. На следващо място, преюдициален според настоящия съдебен състав при решаване на въпроса за гражданството на детето и не по малко съществен е този за висшия интерес на детето. Доколкото същото е осиновено от двама родители с различно гражданство, а обичайното му местопребиваване е в Обединеното кралство, чийто гражданин е и липсват доказателства както за това, че бащата е съгласен детето да придобие българско гражданство, така и за това че същият е изменил обичайното си пребиваване от Обединеното кралство в Република България, както твърди да е сторила това майката, неизяснен е останал въпроса налице ли е консенсус между родителите за установяването на детето на територия, различна от обичайната му среда на пребиваване, както и за придобиване на българско гражданство от страна на К., Д., които са преюдициални по отношение на този за самото придобиване на българското гражданство. Доколкото в касационната жалба се излагат и доводи за това, че оспорените откази ограничават правото на придвижване и пребиваване на детето на територията на държавите членки на ЕС, включае територията на Р. България, както и на членовете на техните семейства, Съдът намира за нужно да припомни, че свободата на движение и установяване на територията на ЕС е фундаментално право, гарантирано на гражданите на Европейския съюз. Това изконно гражданско право е уредено в първичното европейско право - чл.49 от Договора за функционирането на европейския съюз, както и в Хартата на основните права на Европейския съюз, чл.15, ал.2, според която всеки гражданин на ЕС има право да работи и да се установи свободно в друга държава членка. Разпоредбата на чл.20 ДФЕС създава гражданство на Съюза, като всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Според същата норма гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство. Това означава, че въпросът за засегнатите по твърдение на касатора права на придвижване и установяване е последващ и може да бъде обсъждан едва след изясняване на спора за гражданството на детето, който не подлежи на разрешаване от съд. Разбира се европейската нормативна база създава облекчен режим на придвижване и установяване на територията на съюза и за членовете на семействата на европейските граждани, каквато безспорно е К. Д. И.. Този облекчен режим е предмет на уреждане от Директива 2004/38/ЕО от 29 април 2004 година, относно правото на гражданите на ЕС на свободно движение и пребиваване, която урежда в детайли техническите въпроси, свързани с реализиране правото на пребиваване на тези членове (непритежаващи европейско гражданство), включително предвижда и урежда правото на постоянно пребиваване на територията на друга държава членка на Съюза, като именно чрез него се превъзмогват ограниченията, в правото на семеен живот, които касаторът претендира да изпитва. При това положение оспорените откази да бъдат извършени заявените административни услуги, след като е останало неудостоверено от страна на майката българското гражданство на детето, се явяват законосъобразни. С оглед на горното, решението на Административен съд – София - град следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и липса на претенция за разноски от страна на ответника, такива не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният административен съд