Определение № 4963 от 08.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2432/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ф. М. С., чрез адв.Д. Попов, срещу определение № 147/21.01.2026 г., постановено по адм. д. № 688/2025 г. по описа на Административен съд – Кърджали (АС - Кърджали). Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно - постановено при неправилно приложение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което иска да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В частната жалба е направено искане за сезиране на Конституционния съд на Република България с искане за установяване на противоконституционност на § 12, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби ( ПЗР) на Закона за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и спиране на производството по делото. Ответникът - заместник изпълнителният директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение № 147/21.01.2026 г. постановено по адм. д. № 688/2025 г. по описа на АС – Кърджали, е оставена без разглеждане жалбата на Ф. М. С. против Уведомително писмо (УП) изх. № 02-090-6500/2647 от 06.02.2025 г. за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане, издадено от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ и е прекратено производството по делото. За да постанови оспорения съдебен акт АС – Кърджали е приел, че жалбоподателят не е отстранил всички указани му нередовности на жалбата - а именно тези по чл. 150, ал. 1, т. 6 и т. 7 АПК, нито в първоначално указания му 7-дневен срок с Разпореждане № 2368/12.12.2025г., нито в удължения с Определение № 2445/23.12.2025г. с още 14 дни срок, изтичащ на 12.01.2026 г., поради което е налице основанието на чл. 158, ал. 3 АПК жалбата да бъде оставена без разглеждане. От първоинстанционният съд са изложени и мотиви за недопустимост на жалбата, поради неспазване на 14-дневния срок за обжалване по съдебен ред. Определението е правилно. Действително, в подаденото на 11.12.2025г. до първоинстанционния съд „възражение“ от Ф. С. са посочени единствено личните му данни и номера на уведомителното писмо, което обжалва. С разпореждане на съда № 2368 от 12.12.2025 г. този сезиращ документ е възприет като жалба, като същата е оставена без движение, с указания за представяне на платежен документ за 10 лв. внесена държавна такса, посочване в какво се състои незаконосъобразността на оспорения административен акт и какво е искането до съда. Препис от разпореждането е връчен редовно на жалбоподателя. На 22.12.2025 г. жалбоподателят е подал молба за удължаване на срока за отстраняване на нередовностите по възражението, към която е приложен документ за заплатена държавна такса. С определение № 2445/23.12.2025 г., постановено по същото дело, на основание чл. 63, ал. 1 и ал. 2 Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) административният съд е продължил срока за отстраняване на нередовностите с 11 дни, считано от изтичане на първоначално определения срок или до 09.01.2026 г. До изтичане на продължения срок, а и до постановяване на определението от 21.01.2026 г. Ф. С. не е изпълнил указанията на съда, като не е посочил в какво се състои незаконосъобразността на оспореното УП, както и какво е искането му до съда. Доводите в частната жалба за относно началото на удължения срок за отстраняване на нередовностите в жалбата, са неоснователни. Акта на съда по чл.63 ал.1 от ГПК за продължаване на срока не се съобщава на страната, която го е поискала, като тя е длъжна да следи сама дали срокът е продължен. Този съдебен акт за продължаване на срока по чл. 63 ГПК не подлежи на съдебен контрол, а началото на продължения срок е определено с нормата на чл. 63, ал. 2 ГПК и то е от изтичането на първоначалния срок. В случая е спазено и изискването на чл. 63, ал. 2 ГПК новоопределеният срок да не е по - кратък от първоначалния. Първоинстанционният съд правилно е изчислил края на продължения срок и го е посочил в определението за продължаване на срока. Обстоятелството, че в случая е съобщено на жалбоподателя за продължаването на срока, по аналогия със задължението на съда при възстановяване на срока за внасяне на суми за разноски (чл. 65, ал. 2 ГПК), не води до извод за допуснато процесуално нарушение от административния съд при постановяване на обжалваното определение. Разликата в задълженията на съда при възстановяването на срока за внасяне на суми по чл. 65, ал. 2 ГПК и продължаването на срока по чл. 63, ал. 1 ГПК, произтича от липсата на законово определено начало за възстановения срок в ГПК. По изложените съображения правилни и обосновани са изводите на първоинстанционният съд за наличие на основанието по чл.158 ал.3 от АПК за оставяне на жалбата без разглеждане. Искането в частната жалба за сезиране на Конституционния съд за установяване противоконституционност на §12, ал.2 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за подпомагане на земеделските производители (ДВ, бр.85 от 2024г., в сила от 8.10.2024г.), като неотносимо към предмета на спора по редовност на жалбата, не се разглежда от настоящия състав. По изложените съображения обжалваното определение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, Пето отделение