Определение № 5813 от 28.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5232/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по частна жалба на Г. Н. К., чрез адв. Попова, срещу определение №5173/05.05.2026 година на Административен съд – Пловдив по адм.д. № 923/2026 година. С последното е отхвърлено искането му за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 26-6207-000072 от 29.03.2026 г., издадена от полицейски инспектор към ОД на МВР Пловдив, РУ Труд, с която спрямо жалбоподателя е приложена ПАМ по чл.171, т.2а, б. „А“ от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година. Релевира възражения за неправилност на съдебния акт: Органът не издал разпореждане по чл. 60 АПК. Съдът не изложил съображения за предмета на заповедта и противоречивите основания за издаването й. Не се запознал с приложената по делото прокурорска преписка. Разграничава фактическите хипотези на „неносене на СУМПС“, от „изтекъл срок на валидност на същия“, от „изгубване на СУМПС“ и „липсата на правоспособност на водача“. Прави искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се спре предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 26-6207-000072 от 29.03.2026 г., издадена от полицейски инспектор към ОД на МВР Пловдив, РУ Труд.

По делото не са постъпвали възражения.

При извършена служебна проверка за допустимост на частната жалба, съставът на ВАС приема, че същата е подадена в срока по чл.230 АПК, от страна с правен интерес.

Производството пред АС гр. Пловдив е образувано по жалба на Г. Н. К., чрез адв.Н. Попова срещу Заповед за прилагане на ПАМ № 26-6207-000072 от 29.03.2026 г., издадена от полицейски инспектор към ОД на МВР Пловдив, РУ Труд, с която на К. е приложена ПАМ по чл.171, т.2а, б. „А“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година. В жалбата е обективирано искане за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на заповедта за прилагане на принудителната административна мярка. За да отхвърли искането, съставът на АС е приел, че не са налице основанията по чл. 166, ал.4 във връзка с ал.2 от АПК.

Изводите му са правилни, при следните съображения от правна страна:

1.Със заповедта спрямо Г. Н. К. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл.171, т.2а, б. „А“ от ЗДвП. На основание чл. 172, ал.6 от ЗДвП на заповедта за прилагане на ПАМ е придадено предварително изпълнение по закон.

2. Неоснователно е възражението на К. за липса на акта по чл. 60 АПК: По отношение на предварителното изпълнение на един административен акт следва да се разграничават хипотезите на "допуснато по закон предварително изпълнение" и "допуснато предварително изпълнение на административен акт с разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 АПК". Предварителното изпълнение на административен акт с разпореждане по чл. 60, ал. 1 АПК се допуска само когато органът мотивира някоя от предпоставките, заложени в разпоредбата. Обратно, при допуснатото по закон предварително изпълнение на един административен акт, законодателят е този, който презумира наличието на особено важен държавен или обществен интерес. В действителност, целта на искането за спиране на предварителното изпълнение на административния акт е защита на интересите на жалбоподателя, адресат на изпълнението. В хипотеза на чл. 60 АПК, съдът извършва проверка за наличието на предпоставките за допускане на предварително изпълнение на акта. В хипотеза на чл. 166, ал. 4 АПК обаче, молителят е този, който следва да докаже значителна или трудно поправима вреда, която предварителното изпълнение на акта ще му причини. Последното не е единственото изискване за спиране на предварителното изпълнение. При липса на нормативно регламентирани критерии, чрез които да се преценява основателността на искането, съдебната практика е извела, че тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение.

3. Законодателят е оценил прилагането на процесната ПАМ - "временно отнемане на свидетелството за управление на МПС" като породена от деяние с висока степен на обществена значимост. В тази насока допуснатото по закон предварително изпълнение на тази ПАМ е за защита на особено значими ценности и права. Фактите, които жалбоподателят претендира като противопоставими, следва да са със същата или по-висока степен на значимост.

4.В конкретната хипотеза жалбоподателят, както правилно е приел АС, не навежда факти относно вреди от предварителното изпълнение. ПАМ като вид държавна принуда има за цел да постави определени ограничения пред лицето, адресат на заповедта. Тези ограничения са в изпълнение на приложената му мярка. Вредите от предварителното изпълнение на заповедта трябва да са в причинно-следствена връзка със самото предварително изпълнение. Такива в случая не се сочат. Правилен е изводът на АС, че не се установяват факти, които да обосновават извод за вреди от предварителното изпълнение на заповедта, противопоставими като степен на значимост на защитимите от законодателя.

5. Досежно искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение, релевантни са единствено фактите относно причинените на жалбоподателя вреди от това предварително изпълнение. Отнемането на СУМПС е последица от приложената мярка, а не от допуснатото по закон предварително изпълнение на същата.

6. На самостоятелно основание, не е налице и предпоставката изпълнението да се спре поради „нови обстоятелства“ в съответствие с изискването на чл. 166, ал.2 АПК.

7. По отношение на твърдението за вероятна основателност на жалбата (в духа на решение на СЕС по дело № С-605/23), съставът на ВАС приема, че липсват обстоятелства, които „на пръв поглед да разкрият незаконосъобразността на разглежданата мярка“. Дали са осъществени фактите, субсумиращи се в хипотезата на приложената от органа правна норма, е въпрос по същество на спора, който ще се разгледа от състава на АС гр. Пловдив с крайния му съдебен акт.

Предвид гореизложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК във връзка с чл. 236 АПК, настоящият състав на седмо отделение на ВАС