Определение № 421 от 12.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 698/2016 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. А. и С. А. против определение № 1898 / 13.07.2015 год. по гр.д.№ 1858 / 2009 год., с което е изменен предходно постановения от Софийски апелативен съд по същото дело акт за прекратяване на производството / погрешно титулуван „ решение „, но с характер на „ определение /, поради отказ на жалбоподателите от предявените искове, като същите са осъдени да заплатят понесени от ответниците разноски, както следва: 500 лева в полза на ответника К. Ц. и 1250 лв. – в полза на [фирма].С определението за прекратяване на производството / титулувано „ решение „/, жалбоподателите са били осъдени да заплатят разноски в общ размер от 1 750 лева, но единствено в полза на ответника К. Ц.. С тук атакуваното определение, предходното е отменено в частта по отговорността за разноски и съответно изменено, като същия общ размер е присъден в тежест на жалбоподателите – ищци, но разпределен, както следва: 500 лв. - в полза на К. Ц. и 1 250 лв. - в полза на [фирма]. Жалбоподателите считат, че така постановеното определение е недопустимо,тъй като молба за допълване на определението за прекратяване на въззивното производство / „ решението „ / не е подадена от [фирма] в срока, съгласно чл.193 ГПК. Считат, че изменение на съдебния акт в частта за разноските по почин на съда е недопустимо.Оспорват и действителното им понасяне от ответниците. Ответните страни – [фирма] и К. П. Ц. - оспорват частната жалба, като акцентират на обстоятелството, че с изменението не е присъдено нещо повече от вече присъденото в тежест на ищците – жалбоподатели ,а в действителност се преразпределя дължимото между двамата ответници, вместо единствено в полза на К. Ц., в съответствие с доказателствата за тяхното договаряне и понасяне. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и срещу допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Производството по делото е прекратено поради отказ на жалбоподателите от предявените срещу двамата ответници – К. Ц. и [фирма] - искове, като съгласно чл.64 ал.3 ГПК / отм./ вр. с пар. 2 ал.11 от ПЗР на ГПК / в сила от 01.03.2008 год. /, ответниците имат право на разноските,понесени в производството. Такива се установяват направени от К. Ц. – 500 лв. адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство и [фирма] – 1 250 лева адвокатско възнаграждение - във въззивното. Представените договори за правна помощ установяват договорени в тези размери и разплатени в брой възнаграждения. Несъстоятелно е възражението за пропуснат срок по чл.193 ал.1 ГПК / отм./,която норма е напълно неотносима, тъй като не се касае за допълване диспозитива на съдебен акт по предмета на спора,а за изменение на постановения, в частта относно разноските, съгласно чл.192 ал.4 ГПК /отм./. Срокът в тази хипотеза, по арг. от самата разпоредба, тече и преди влизане на изменения съдебен акт в сила, какъвто е процесния случай, доколкото определението, титулувано „ решение „, за прекратяване на въззивното производство,с обезсилване на първоинстанционното решение, е обжалвано от жалбоподателите. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение