Определение № 1419 от 20.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1311/2025 г.

Производство по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна жалба от И. Я. В., подадена чрез пълномощник адв. С. М. от АК - С., против определение № 173/05.02.2025 г. по в. гр. д. № 324/2024 г. на ОС-Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение № 296/24.10.2024 г. по в. гр. д. № 324/2024 г. на ОС - Стара Загора, в частта му за разноските. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпило писмено становище от насрещната страна в производството УМБАЛ „Проф. д-р Ст. Киркович“ АД, гр. Стара Загора, действаща чрез адв. К. М. от АК – С. З., в което са изложени съображения за неоснователност на частната жалба. По същество на частната жалба, като взе предвид данните по делото, настоящият касационен състав приема следното: Предвид характера на обжалваното определение и разясненията по т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, разглеждането на частната жалба не е обусловено от предварителното селектиране при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а се осъществява по реда на чл.274, ал.2 ГПК. С въззивно решение № 296/24.10.2024 г. по в. гр. д. № 324/2024 г. на ОС - Стара Загора, е потвърдено решение по гр.д. № 4318/2022 г. на РС - Стара Загора, с което е уважен предявеният на осн. чл. 49 ЗЗД иск, и на ищцата И. Я. В. е присъдено обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 7 000 лв. С оглед изхода на производството пред въззивната инстанция, инициирано от УМБАЛ „Проф. д-р Ст. Киркович“ АД, гр. Стара Загора, по което е постъпила и насрещна въззивна жалба от ищцата, е осъден въззивника да заплати на въззиваемата страна разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв., определено по чл.78, ал.1 ГПК, а на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК И. В. е осъдена да заплати на УМБАЛ „Проф. д-р Ст. Киркович“ АД Стара Загора сумата от 360 лв. – съдебно – деловодни разноски. С молбата по чл. 248 ГПК от ищцата е поискано да бъде изменено, евентуално допълнено, въззивното решение в частта, с която болницата е осъдена да заплати разноски за адвокатско възнаграждение в полза на И. В. в размер само 750 лв. за въззивната инстанция. Твърди се, че разноските трябва да са в размер, изчислен върху защитения във въззивното производство интерес от 7 000 лв. Със сега обжалваното определение по чл. 248 ГПК от 05.02.2025 г., въззивният съд е оставил без уважение молбата на ищцата по чл. 248 ГПК по съображения, първо, че при така постановеното въззивно решение всяка от страните има право на разноските, които е направила за защита по въззивната жалба на другата страна, и второ, че поради липса на диференциация в представения по делото договор за предоставяне на правна услуга и в списъка за разноските каква част от адвокатското възнаграждение И. В. е заплатила за защита срещу жалбата на въззивника и каква част за изготвянето и процесуалното представителство по насрещната въззивна жалба, следва да й се присъди половината от заплатената сума. При цялостна преценката на обжалваното определение по реда на чл.274, ал.2 ГПК (съгласно ТР № № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС), съставът на ВКС приема следното: С постановеното по гр.д. № 272/2025 г. на ВКС определение по чл.288 ГПК, не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, поради което отговорността за разноските се определя според изхода на спора, постановен с въззивното решение. Оплакванията на частния жалбоподател са основателни. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, така: когато искът е уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Посочените норми намират приложение и във въззивното производство. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени. В настоящия случай ищцата И. В. е предявила само един иск за обезщетение за неимуществени вреди, който е уважен частично и отхвърлен за горницата над уважения размер на присъденото обезщетение. Във въззивното производство, предвид подадените жалби и от двете насрещни страни, предмет на защита от ищцата е отново целия предявен иск, тя се защитава както в обжалвания от нея размер, за които искът й е бил отхвърлен, така и срещу жалбата на насрещната страна за уважената част от иска, т.е. защитата е по един иск, а не по два или повече иска. Представен е пред въззивния съд договор на ищцата с адвокат, по който е уговорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. за изрично посочена в договора услуга от адвоката, а именно защита по жалбата на самата ищца и по жалбата на ответника, т.е. защитата е по целия предмет на делото. Ето защо отговорността за разноските на ответника пред въззивния съд следва да се определи по правилото на чл.78, ал.1 ГПК съразмерно на уважената част от иска, т.е. на частта, за която искът е бил уважен и в която част първоинстанционното решение е потвърдено, или за 70%. Представен е и списък на разноските по чл.80 ГПК, което прави искането по чл.248 ГПК допустимо. Поради тази причина въззивникът-ответник дължи на ищцата разноски във въззивното производство 70 % от платеното адвокатско възнатраждение, или 1050 лв., а не само 750 лв., както неправилно е приел въззивния съд. На основание ЗВЕРБ, сумата се превалутира на 536,86 евро. По изложените съображения, съставът на Второ отделение на Гражданска колегия Върховния касационен съд,