Определение № 4093 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2194/2026 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от адвокат В. И. Г., срещу разпореждане № 803 от 03.04.2026 г. на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, постановено по преписка вх. № 4686/09.03.2026 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Счита, че чл. 270 ГПК изчерпва всички възможни хипотези на съдебна проверка за нищожност, вкл. на решения на Висшия дисциплинарен съд по чл. 130, ал. 1 от Закона за адвокатурата, а ако се приеме, че Гражданска колегия на ВКС не е компетентна да се произнесе, преписката следва да се изпрати на Наказателна колегия по компетентност. Повтарят се доводи в обосноваване на тезата, че решението на Висшия дисциплинарен съд е нищожно, което е извън предмета на настоящата проверка. Изтъква се, че с обжалваното разпореждане се засяга правото на съдебна защита и на упражняване на професията адвокат, ерго – правото на труд. Поискано е да се сезира Конституционния съд, евентуално, да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съдебният състав съобрази следното: Председателят на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд, по преписка вх. № 4686/09.03.2026 г., е отказал да образува гражданско дело, по искане от адвокат В. И. Г., за прогласяване нищожност на решение от 28.11.2025 г. на Висшия дисциплинарен съд (ВДС), с което е изменено решение от 23.09.2025 г. по дисциплинарно дело № 52/2025 г. на Дисциплинарния съд при Софийската адвокатска колегия и на адв. Г. е наложено наказание „глоба“ по чл. 133, ал. 1, т. 2 ЗАдв в размер на 4 минимални работни заплати, както и наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 ЗАдв „лишаване от право да упражнява адвокатска професия“ за срок от 18 месеца. В обжалваното разпореждане е прието, че постановеното от Висшия дисциплинарен съд решение е окончателно, искането за прогласяване на нищожността му не попада в компетентността на Гражданска колегия, като предвид разпоредбата на чл. 270 ГПК само решение, постановено по граждански спор, може да бъде прогласено за нищожно от гражданския съд по реда на неговото обжалване или по исков ред. Прието е също така, че решенията, постановени от дисциплинарен съд на адвокатската колегия и от висшия дисциплинарен съд по реда на чл. 136 и сл. от Закона за адвокатурата са по повод дисциплинарни обвинения за извършени нарушения, посочени в разпоредбата на чл. 132 ЗАдв и се разглеждат по реда на НПК, а не касаят разрешаването на граждански спор със сила на пресъдено нещо. Съставът на Върховния касационен съд намира, че на адв. В. Г. правилно е отказано да бъде образувано производство и по този начин искането е било върнато като недопустмо. Съображенията са следните: Довод за нищожност на съдебно решение по гражданско или административно дело може да бъде въведен като оплакване в инстанционния контрол, при обжалването му; страната може да се позове на нищожността като защита във всеки друг висящ съдебен процес; допустимо е предявяване на самостоятелен иск за обявяване на нищожност по отношение на влязло в сила решение, който се подава в районен съд, съответно в администритативен съд, като първа инстанция, с искова молба, която трябва да отговаря на изискванията на процесуалния закон. Правото на иск е уредено в чл. 270 ГПК и в чл. 128а АПК. В наказателния процес нищожността се констатира и предявява чрез инстанционен контрол (жалба/протест) или чрез извънредния начин за отмяна – възобновяване на наказателни дела пред Върховен касационен съд, тъй като в НПК няма отделен „иск за нищожност“, подобно на гражданския и административния процес. Нищожност на административен акт може да бъде предявен чрез писмено искане или жалба пред съответния компетентен съд или административен орган, като оплакване; чрез жалба или протест, с която от съда се иска прогласяване нищожността на акта; при осъществяване на косвен съдебен надзор - служебно или чрез възражение във висящ процес. Нищожност на сделка се предявява с иск по реда на ГПК. Решенето на ВДС не е нито сделка, нито административен акт, нито съдебен акт, за да може да бъде ползвана някоя от посочените процедури. Разпоредбата на чл. 270 ГПК, на която се позовава страната, не представлява общо правило, приложимо към всякакви видове актове и производства. Искането не може да бъде разгледано от съда и като жалба срещу решението на ВДС. Съдебното производство по контрол на решенията на ВАдвС и на ВДС е извън обхвата на общия исков или административен процес, и основание за развитието му е или изрично посочване на ВКС като орган, пред който да се развие производството по обжалването, или пряко препращане към разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от ЗАдв. В разпоредбите на Закона за адвокатурата, свързани с дисциплинарното производство се съдържа препращане към правилата на Наказателния кодекс и Наказателно процесуалния кодекс относно погасяване по давност на дисциплинарното преследване (чл. 134) и относно приложимите в дисциплинарното производство правила (чл. 139, ал. 6). Това препращане не определя НПК за приложим процесуален закон по така заявеното искане пред ВКС. То, и в естеството му на иск, и като жалба срещу решението на ВДС, е все недопустимо, извън компетентността на съдилищата, вкл. на Върховния касационен съд, независимо от вътрешното разпределение по материя в отделните колегии на съда. Висшият дисциплинарен съд разглежда като първа инстанция дисциплинарните дела, образувани срещу членове на адвокатските съвети, на контролните съвети и дисциплинарните съдилища на колегиите, на Висшия адвокатски съвет, на Висшия контролен съвет и на Висшия дисциплинарен съд, а като втора инстанция - жалбите срещу решенията на дисциплинарните съдилища при адвокатските колегии. Само, когато ВДС действа като първа инстанция, решенията му подлежат на обжалване пред ВКС, а когато действа като втора инстанция, решенията му са окончателни. След като е установено, че решението на Висшия дисциплинарен съд е необжалваемо ex lege, няма причина жалбата срещу него да се изпраща на друга колегия “по компентност“, защото съдебна компетентност въобще не е налице. Със сезиране на съда, основано на чл. 270 ГПК, на практика страната се опитва да заобиколи законовата забрана да обжалва акт на ВДС, в качеството му на втора инстанция, което е окончателно. Законовото разрешение относно обжалваемостта на актовете на ВДС е следствие на принципа на демократизъм при самоуправляващите се организации, което налага и допуска съдебната намеса в дейността на тези организации да бъде ограничена само до изрично предвидените от закона случаи и само в тези рамки да бъде осъществяван съдебният контрол за законосъобразност, което включва и доводи за нищожност. Изрично уредената в закона изчерпателност на основанията за съдебна намеса е проявление на залегналия в Конституцията (чл. 134, ал. 1) и изведен в чл. 2, ал. 1 от ЗА дв принцип на независимост, изключителност и самоуправление на българската адвокатура. Допустимостта на съдебния контрол в случая не може да се изведе от правото на жалба пред ВКС, когато ВДС се произнася като втора инстанция. Липсва непълнота на нормативния акт, а изключването на второинстанционните решения на ВДС от съдебен контрол, е резултат от нарочно формирана, целенасочена воля на законодателя да удовлетвори целта на закона - чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове. Съдебният състав намира, че няма основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по формулирания от адв. Г. въпрос: допуска ли чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), във връзка с принципа на ефективна съдебна защита, национална правна уредба или съдебна практика, според която решение на висш дисциплинарен орган на адвокатурата, с което адвокат се лишава временно от право да упражнява професията, да не подлежи на никакъв контрол от държавен съд, включително контрол за нищожност или несъществуване, при твърдения за липса на валидно обявяване, липса на подписан акт и липса на надлежно формирана правораздавателна воля. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави – членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Изключенията от задължителния характер на преюдициалното запитване са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика. Националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963 г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963 г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/; когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд / решение от 16.09.1982 г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други/; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982 г. по дело 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други/; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус / определение от 06.10.2005 г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997 г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990 г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други/. В случая няма международен елемент в казуса, и на държавите членки на Съюза е дадена процесуална автономия да определят правните способи за защита. Националната уредба не нарушава принципите на ефективност и равностойност. Спорният въпрос не се регулира от правото на Европейския съюз, а е изцяло „вътрешно положение". Всички области на правна регулация, които не са предоставени на ЕС, остават в компетентност на държавите – членки ( чл. 4, ал. 1 от ДЕС ). Законодателни актове на Съюза са обусловени от предоставената му компетентност. Когато само нему е предоставена определена компетентност, тогава той има изключителното правомощие да я регулира. Когато обаче компетентността е предоставена едновременно на Съюза и държавите – членки (споделена компетентност), основна роля има законодателната регламентация в държавите – членки. Тогава Съюзът действа само, ако търсеният резултат не може да се постигне на държавно ниво, но може да се постигне на европейско, като се подчинява на принципите на субсидиарност и пропорционалност. Въпросът относно съдебната защита при налагане на дисциплинарно наказание на адвокат в рамките на съсловната организация, в която членува, не попадат в обхвата на изключителната компетентност на ЕС. Упражняването на труд и налагането на санкции, се регулира от правото на ЕС – чл. 2, ал. 3 и чл. 5, ал. 2, съответно чл. 4, ал. 2, б. "й" ДФЕС, касае се обаче за споделена, а не за изключителна компетентност. Анализът на вторичното право също не води на извод, че поставеният въпрос, засягащ трудовата заетост на адвокат и неговото санкциониране от съсловна организация, се регулира от правото на ЕС. С налагането на дисциплинарно наказание лишаване от право да упражнява адвокатска професия се засяга правото му да упражнява труд, но правото на ЕС не регулира правоотношенията, свързани с упражняване на адвокатска дейност. Налице е такава регулация само при наличие на трансграничен елемент – упражняване на адвокатска дейност в друга държава – членка. В Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатска професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, е уредено дисциплинарното производство срещу адвокат, но само в хипотезата на ангажиране на дисциплинарната отговорност на адвокат от една държава–членка, който практикува в друга държава–членка, където евентуално е извършил деянието, предмет на дисциплинарното производство. Правото на ЕС не задължава държавите–членки да предвидят съдебен контрол при ангажиране на отговорност на определено лице за извършено от него противоправно деяние. Само от обстоятелството, че се касае за санкционно производство, не може да се стигне до извод, че то попада в приложното поле на правото на ЕС. В заключение, липсата на правна възможност адвокат да обжалва пред съд наложено му дисциплинарно наказание от дисциплинарен орган на съсловната организация, в рамките на която упражнява дейността си, не попада в приложното поле на правото на ЕС. Без значение какви пороци се поддържа, че са налице. От тук и проблемът за евентуално несъответствие на националното право с правото на ЕС не се поставя. В допълнение, гарантираното в разпоредбите на чл. 6 от ЕКПЧ и чл. 47 от ХОПЕС право на гражданите на достъп до съдилищата за обезпечаване на защитата на техните права и интереси, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел. Практиката на ЕСПЧ и тази на СЕС, в определянето на понятието "съд" и " правораздавателен орган", е последователна. Понятието има автономно значение и не се определя само от формалното наименование в националното право на дадена държава, а по същество – чрез неговите функции, организация и процесуални гаранции. СЕС тълкува понятието „национална юрисдикция“ (член 267 от ДФЕС) функционално, за да гарантира достъп до европейско право. За да бъде признат един национален орган за „съд“, СЕС изследва съвкупност от следните критерии: законов произход ( да е създаден с акт с постоянна компетентност, а не с ad hoc характер за конкретен спор); постоянен характер (да функционира на постоянна нормативна основа); задължителна юрисдикция (страните нямат право на избор дали да му се подчинят); състезателно производство (процесът пред него да гарантира правото на защита и изслушване на страните); прилагане на правни норми (да решава спорове въз основа на правото, а не по справедливост или целесъобразност); независимост. В съдебната практика на ЕСПЧ понятието съд е определено като „независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“ (по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ). Такъв е органът, който решава правни спорове относно граждански права или наказателни обвинения; създаден е в съответствие със закона; независим и безпристрастен. Така напр. по делото Belilos v. Switzerland (Жалба № 10328/83) от 29 април 1988 г.; 10 ЕНRR 466 § 64, също и М. с/у България (2005), е определено, че понятието "съд" в материалноправен смисъл се характеризира със своята съдебна функция при решаване на въпроси в рамките на компетентността си и въз основа на правни норми (закона) и след провеждане на производство по предписания начин. Той трябва да отговаря на редица други изисквания – независимост, мандат на членовете му обезпечени гаранции и други гаранции по чл. 6, § 1 от Конвенцията. Не е необходимо да бъде съд от "класически тип", а може да е създаден, за да се произнася по ограничен брой специфични въпроси. Изискването на член 6, § 1 е съдът да е създаден в съответствие със закона, произтичащо от принципа за върховенството на закона. Той трябва да е компетентен да издава правнозадължителни решения, който да не подлежат на отмяна от несъдебен орган. Поначало „съдът“ е съставен от професионални съдии, но това изискване не е абсолютно. Той следва, също така, да е независим от изпълнителната власт и от страните и да е безпристрастен. От изложеното следва, че "съд" се явяват и особените юрисдикции, създадени в съответствие със закона, които са независими, безпристрастни, постоянно действащи, осигуряват публично разглеждане на делата и завършват с правораздавателен акт. Дисциплинарните съдилища при Адвокатските колегии и ВАС са "съд" по смисъла на правото на ЕС: създадени са по силата на закон; предвидени са правила и процедура, по която се избират членовете им; постоянно действащите са с мандат, като членовете им не могат да бъдат освободени от адвокатския съвет или др. орган на адвокатурата; по време на мандата им, членовете на дисциплинарните съдилища не могат да заемат други административни длъжности в управлението на адвокатурата, като и е ограничена възможността да заемат тази позиция до два последователни мандата; дисциплинарните производства предвиждат публичност, срочност и в пълен обем гарантира правото на участие и защита на дисциплинарно обвинения адвокат, включително с предвиденото двуинстанционно производство. При така изложените съображения, въпросът дали националното право допуска обжалване пред съд на решение на ВДС, взето като втора инстанция, следва да бъде решен съобразно нормите на националното право, като тази по ЗАдв не противоречи на Конституцията и няма основание за сезиране на Конституционния съд. Страната счита, че чл. 130, ал. 2 ЗАдв е противоконституционен в частта „като първа инстанция“, доколкото тази разпоредба се тълкува, като изключваща всякакъв съдебен контрол, включително контрол за нищожност върху решения на Висшия адвокатски съвет като втора инстанция, с които се налага дисциплинарно наказание „лишаване от право да се упражнява адвокатска професия“. Твърди несъответствие едновременно с няколко разпоредби на Конституцията – чл. 4, ал. 1, чл. 48, ал. 1, чл. 56, чл. 117, ал. 1 и чл. 119. Искането съдържа вътрешно противоречие – от една страна адв. Г. се обосновава с твърдение за неправилно тълкуване на чл. 130, ал. 2 ЗАдв, а пък иска тя да бъде обявена за противоконституционна, като противоречаща едновременно на пет конституционни разпоредби. На следващо място, Конституционният съд е последователен в разбирането, че за да е допустимо искане за упражняване на възприетата в Конституцията специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда. Разпоредбите на Закона за адвокатурата не създават съмнение, че на обжалване пред ВКС подлежат не всички решения на Висшия адвокатски съвет, а само онези, които ЗАдв предвижда изрично като обжалваеми ( чл. 7, ал. 5, чл. 9, ал. 6, чл. 10, ал. 5, чл. 16, ал. 4 и 5, чл. 19, ал. 7 и 8, чл. 20, ал. 3, чл. 22, ал. 3, чл. 53, ал. 2, чл. 61, ал. 4, чл. 106, ал. 4, чл. 116, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 ЗАдв. ). Също така "сезирането трябва да е не само възможност, а необходимост, произтичаща от конкретното дело, което означава, че без отговора на поставения въпрос сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната си функция". Изложените от касатора съображения не обосновават основателни съмнения относно противоконституционността на разпоредбите на чл. 130, ал. 2 ЗАдв с чл. 4, ал. 1, чл. 48, ал. 1, чл. 56, чл. 117, ал. 1 и чл. 119. В чл. 56 от Конституцията е заложено универсалното право, че всеки гражданин, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, има право на защита. Тълкуването на чл. 56 във връзка с чл. 4, ал. 1, чл. 48, ал. 1, чл. 117 и 119 от Конституцията, и с чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ и чл. 47 от ХОПЕС, утвърждава идеята, че в правовата държава съдебната защита на правата е определящата форма на защита. Конституцията, Конвенцията и Хартата допускат изключение, когато органите, на които е възложено разрешаването на спора, се считат за "съдилища" по смисъла на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, защото са създадени в съответствие със закона, независими и безпристрастни са, и осигуряват справедливо и публично гледане на делото в разумен срок,. По изложените по-горе съображения, ВДС е "съд" по смисъла на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, респ. чл. 47 от Хартата. Правото на защита не е ограничено само до съдебна защита, респ. правото на достъп до съд не е абсолютно. В дискрецията на законодателния орган е правомощието да приеме кои актове подлежат на обжалване, респ. кои правни субекти притежават процесуална легитимация за това; допустими са разумни ограничения от страна на държавата. Така, законодателят е счел, че за дисциплинарните производства по ЗАдв е достатъчно двуинстанционно обжалване на дисциплинарните наказания. Обжалването пред Висшия дисциплинарен съд вместо пред Върховния касационен съд е също ефективно средство за защита и това е така, доколкото Висшият дисциплинарен съд е особена юрисдикция („съд“) и уредбата не е в противоречие с цитираните конституционни разпоредби. Конституционосъбразността на чл. 130, ал.2 ЗАдв трябва да се тълкува и с оглед 134, ал. 1 от Конституцията, която определя адвокатурата като свободна, независима и самоуправляваща се организация. В заключение, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение