Определение № 7103 от 25.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6350/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Й. Д. С., с [ЕГН], срещу Определение № 19255 от 18.05.2026 г., постановено по адм. д. № 5615 по описа на Административен съд София – град за 2026 г. С обжалваното определение е отхвърлено искането на настоящия частен жалбоподател за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № 894 от 27.04.2026 г., издадена от младши автоконтрольор в 04 група, 01 сектор в ОПП - СДВР, с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. "з", "бб" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 3 месеца". Частният жалбоподател С. поддържа становище, че обжалваното определение е неправилно. Съдът приложил формален подход и не извършил необходимата преценка относно необходимостта и пропорционалността на допуснатото предварително изпълнение, каквато не била извършена и от административния орган. Тъй като направил преценка само относно това налице ли са «нови обстоятелства», съдебният контрол бил неефективен. В допълнение С. излага съображения по същество на спора досежно незаконосъобразността на ПАМ. Релевира и доводи, че при постановяване на обжалваното определение не били взети предвид представени към жалбата доказателства. По изложените в частната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното определение и «отмяната на предварителното изпълнение». Ответникът по частната жалба не изразява становище по нея и не представя писмен отговор. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането на настоящия частен жалбоподател за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № 894 от 27.04.2026 г., издадена от младши автоконтрольор в 04 група, 01 сектор в ОПП - СДВР, с която е приложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "з", "бб" ЗДВП – "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 3 месеца". За да постанови определението, предмет на контрол, АССГ съобразил, че предприетата по отношение на настоящия частен жалбоподател ПАМ е издадена във връзка с приетото от нейния издател, че на 16.02.2026 г., около 12,30 ч. той управлявал МПС, като при маневра, свързана с отклонение вдясно по пътното платно реализира ПТП в друг лек автомобил, след което не остава на местопроизшествието и не уведомява органите на МВР. При тези данни органът приел, че са налице предпоставките по чл. 171, т. 1, б. «з», «бб» ЗДвП за издаването на заповедта. Съдът взел предвид и релевираните от С. твърдения, с които е мотивирал особеното си искане за спиране на допуснатото по силата на закона нейно предварително изпълнение - ПАМ накърнявала съществено правото му на личен и семеен живот, тъй като шофирал ежедневно във връзка с помощта, която оказват със съпругата му при отглеждането на своите внуци; съществено се ограничавало правото му на труд, доколкото е осъществявал дейност като ЕТ «Йони ДМ – Й. Стоилов», ръководел и отговарял за цялостната дейност на търговеца, която била свързана с изграждането на улични канали, улични водопроводи, изграждането на сградни проводни и сградни канализационни отклонения, а персонално пътувал в града и извън него, по строителни обекти, за чието изграждане пряко отговарял и надзиравал. По тези причини С. настоявал, че предварителното изпълнение на заповедта създавало риск от загуба на доходи и невъзможност да работи пълноценно. Първоинстанционният съд взел предвид, че по чл. 172, ал. 6 ЗДВП предявената срещу заповедта за прилагане на ПАМ жалба не спира нейното изпълнение. Като се позовал на приложимата към искането, с което бил сезиран, правна регламентация по чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК, направил извод, че допуснатото по силата на закон предварително изпълнение може да се спре само въз основа на нови обстоятелства, осъществили се след издаването на акта, а тежестта да ги посочи и установи, е на С.. Съдът изразил принципното си схващане, че в хипотезата на допуснато по силата на закона предварително изпълнение, то може да бъде спряно само, когато е доказано, че самото предварително изпълнение може да причини на адресата значителна или трудно поправима вреда – като последната може да бъде резултат само от нови факти и обстоятелства, които са се осъществили след издаването на акта. Като ирелевантни в тази връзка съдът квалифицирал фактите и обстоятелствата, които са пряко следствие на акта или които са се осъществили преди издаването му, а доказателствената тежест за установяване на новите факти и обстоятелства, както и на въздействието им върху правната сфера на адресата на акта разпределил да е на искателя. Приел, че по чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК е дължима проверка относно това дали поради настъпили нови факти и обстоятелства предварителното изпълнение няма да се окаже прекомерно, дали няма да премине рамките на основни, гарантирани и защитими в правовата държава права и интереси на адресата, дали не въздейства по недопустим начин на същността на правото, чиято защита се търси. Определил, че в казуса е дължима преценка относно променените последици от законосъобразното (тъй като е по силата на закона) предварително изпълнение в резултат на новонастъпили факти. В тази връзка се позовал и на съдебна практика на Върховния административен съд, обективирана в изброени в определението съдебни актове. При съобразяване на изложеното, първоинстанционния съд направил извод, че в случая С. не е релевирал твърдения и не е представил доказателства за новонастъпили факти и обстоятелства след издаването на заповедта за прилагане на ПАМ, въз основа на които да се обоснове извод за значителни или трудно поправими вреди от самото предварително изпълнение. Приел, че изтъкнатите от него вреди не са в резултат на новонастъпили факти, а на самото допуснато предварително изпълнение, което законодателят е целял и допуснал по чл. 172, ал. 6 ЗДВП. Доколкото, според съда, българската държава има задължение за зачитане правото на личен и семеен живот на гражданите, установени в чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), при преценката си направил анализ и относно това дали този начин на предварително изпълнение на заповедта - по силата на закона, е справедливо в конкретния случай. Като съобразил естеството на засегнатото право и заявената защита - подпомагане при отглеждането на внуците на С., съдът формирал убеждение, че очевидно не се касае за съществена намеса в правото по чл. 8 ЕКПЧ и в правото на труд на лицето предвид пенсионната му възраст, обема на търговската дейност на ЕТ, за който свидетелстват декларираните общо приходи за 2025 г. и предвид възможността да се организира търговската дейност по начин, който не изисква С., в качеството на ЕТ, да управлява лично МПС. В тази връзка се позовал на твърдението му, че в предприятието на търговеца по трудови договори са наети 87 лица, предвид което приел, че не изглежда да е налице особено затруднение за наемане на шофьор от физическото лице - ЕТ за срока на действие на ПАМ - не повече от три месеца. Най – накрая, при преценката си съдът съобразил и решението на Съда на Европейския съюз по дело С-605/2023 г., предвид което изложил и съображения, че заповедта за прилагане на ПАМ е издадена от компетентен орган – мл. автоконтрольор в 04 група, 01 сектор в ОПП – СДВР по аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДВП, във вр. със Заповед № 513з-12086 от 14.10.2025 г., издадена от директора на СДВР и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, като приетите за установени в административното производство фактически обстоятелства субусумират приложеното за издаването й правно основание чл. 171, т. 1, б. "з", "бб" от ЗДВП. По тези мотиви съдът отхвърлил направеното от С. искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Определението е валидно, допустимо и правилно. Оспорената Заповед № 894 от 27.04.2026 г., издадена от младши автоконтрольор в 04 група, 01 сектор в ОПП - СДВР, с която е приложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "з", "бб" ЗДвП – "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 3 месеца", подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Принципно положение е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като му придава изпълнителна сила преди да добие стабилитет. По тази причина това негово предварително изпълнение винаги предпоставя потенциалната възможност да бъдат причинени вреди на адресата на акта, но въпреки това в определени случаи, по предписание на закона, обжалването няма суспензивен ефект. Мотивите за законодателното разрешение, което изключва установения общ принцип на суспензивния ефект на жалбата, нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение в случай, че то може да причини на адресата на акта значителна или трудно поправима вреда - чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК. Последната може да бъде както имуществена – загуба или пропусната полза, така и неимуществена. Тя трябва да е значителна или да има такова отражение за адресата на акта, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. Вероятността от настъпването на вредата и възможният неин размер подлежат на доказване. При това, в хипотезата на чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Първоинстанционният съд е извършил правилна и обоснована на твърденията на С., а и на представените доказателства, преценка досежно липсата на предвидените в закона предпоставки допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на Заповед № 894 от 27.04.2026 г., издадена от младши автоконтрольор в 04 група, 01 сектор в ОПП – СДВР, да бъде спряно. Без никакво основание частният жалбоподател релевира доводи, че АССГ приложил формален подход и не извършил необходимата преценка относно необходимостта и пропорционалността на допуснатото предварително изпълнение. Невярно и необосновано на съдържанието на съдебния акт, предмет на проверка, е и твърдението му, че съдът направил преценка само относно това налице ли са «нови обстоятелства». За да отхвърли искането на С., първоинстанционният съд е дал мотивиран отговор на направените негови искания и възражения, основан на твърденията му, представените от него доказателства и на приложимата правна национална регламентация, на ЕКПЧ, както и на цитираната в определението съдебна практика на Върховния административен съд и на Съда на Европейския съюз. Съдът е обсъдил възможността да настъпят някакви вреди от предварителното изпълнение на акта и правилно е квалифицирал евентуалният техен размер като не особено съществен. По смисъла, вложен от законодателя, като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в казуса нито се твърди, нито се установява и доказва. Подробните съображения на АССГ са изцяло споделими, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото определение се прави препращане към мотивите, изложени в обжалваното определение и е ненужно да бъдат повтаряни тук. Дори да се приеме, че личният интерес на С. е накърнен в някаква степен по изтъкнатите от него съображения, свързани с невъзможността му временно да управлява МПС, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. Последното правилно и в съответствие с предписанието на цитираните разпоредби е било взето предвид от съда. Останалите релевирани от частния жалбоподател съображения касаят законосъобразността на заповедта за прилагане на ПАМ и са неотносими към предварителното й изпълнение и искането за неговото спиране, вкл. в контекста на цитираното по-горе решение на Съда на Европейския съюз. Наред с това, въз основа на представените към жалбата, предявена в АССГ, доказателства, на които С. се позовава, не се установяват други релевантни за преценка наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК факти, освен тези правилно съобразени и обсъдени от първоинстанционния съд. Предвид всичко изложено, обжалваното определение се явява правилно и като валидно и допустимо, следва да остане в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение