Решение № 43 от 2.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 683/2010 г.

Решение № 43 от 2.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 683/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. И. С. И. и П. С. И., и двамата от [населено място] обжалват и искат да се отмени Решение от 25.02.2010 г., постановено по гр. възз. д. № 750/2009 г. на Шуменския окръжен съд, с което е обезсилено Решение № 523 от 30.10.2009 г., постановено по гр. д. № 446/2009 г. на Шуменския районен съд по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че решението за вписването приемане на наследство по опис в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН е нищожно - чл. 270, ал. 2 ГПК и е върнато на първата инстанция на основание чл. 270, ал. 3 ГПК за разглеждане на заявеното основание - чл. 124, ал. 4 ГПК. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване е обоснована с довод за наличие на основание по по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с решението на въззивния съд, по въпросите за характера и формата на акта /съдебно решение или разпореждане на районния съдия/ на съда за вписване на приемане на наследство в специалната книга по чл. 49, ал. 1 ЗН, за допустимостта да се предяви иск за установяване несъществуването на съдебно решение по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК, липсва съдебна практика по прилагането на закона и произнасянето на касационния съд би било от значение за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответната страна С. Т. Ч. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и доводите на страните, в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: Исковото производство инициирано по заявения от С. Т. Ч. срещу И. С. И. и П. С. И. иск по чл. 537, ал. 2 във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК иск за прогласяване нищожността на съдебния акт, с който е разпоредено вписването на приемането по опис и за заличаване на последиците от това вписване на основание чл. 270, ал. 2 ГПК. С атакуваното решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция при условията на чл. 258 и сл. ГПК е обезсилил решението на първата инстанция, като процесуално недопустимо, след като е приел, че не е предявен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, тъй като тази разпоредба касае само постановените съдебни решение в исковия процес, но не и в охранителното производство и е върнал делото на районния съд с конкретни указания. Прието е, че заявеният иск е за установяване на факта, че липсва решение за вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН на искането за приемане на наследството по опис, прието е че двете претенции не са идентични, тъй като първата черпи основанието си от чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК - за несъществуване на право, а втората - по чл. 124, ал. 4 ГПК - установителен иск за факт. Претенцията за нищожност касае вписването в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН, извършено въз основа на несъществуващ съдебен акт, по която районният съд не се е произнесъл, както не се е произнесъл и по акцесорното искане за заличаване на вписаното обстоятелство. По силата на чл. 30, ал. 2 ЗН, наследникът с право на запазена част може да иска възстановяването й, когато е накърнена, ако е приел наследството по опис, когато надарения или заветника е наследник по закон, призован към наследяване. Наследникът може да приеме наследството по опис, ако е заявил, че го приема по този начин в тримесечен срок от узнаването, че наследството е открито - чл. 61, ал. 1 ЗН. В правната теория и практика се приема, че визираният в чл. 61, ал. 1 ЗН срок е "прекратителен", тъй като след неговото изтичане, приемането на наследството под един или друг начин, не може да бъде противопоставено на надареното лице или заветника в производство по чл. 30, ал. 1 ЗН. Искането, подадено до съда в рамките на охранителното производство завършва с издаване на съдебен акт в рамките на изрично уредените хипотези - чл. 436 ГПК (отм.) и чл. 440 ГПК (отм.) - установяване на факт, обявяване на отсъствие или смърт - чл. 443 ГПК (отм.) - 446 ГПК (отм.), обезсилване на ценни книжа - чл. 456 ГПК (отм.) - 461 ГПК. Този съдебен акт не се ползва със силата на присъдено нещо, тъй като е постановен в рамките на една безспорна съдебна администрация. Производството по открито наследство - уредено от разпоредбите на чл. 449 - 455 ГПК (отм.) не установява задължение на съда да приключи производството с конкретен акт, в рамките на така уреденото производство действията на районния съдия не касаят произнасяне по конкретния въпрос, а са процесуални действия по фактическото изпълнение на установяване и запечатване на имущество, останало след смъртта на едно физическо лице, които действия следва да бъдат реализирани от компетентните органи - по извършване на описа - съдия изпълнител - съставят протокол, който се изпраща на съдия районния съдия. Крайният съдебен акт по съдържания касае само волеизявление на съда да бъде вписано или не приемане на наследството по описа, изготвен е рамките на производството. Действията на съда - по впиване на приемане на наследство по опис - уредени от чл. 49, ал. 1 ЗН - т. е. от материалния закон, който не е закон определящ формата на процесуалните действия на съда, а само последиците на вписания отказ. Вписването на отказа от наследство, както и на приемането по опис касае само констатацията за наличие на надлежно волеизявление на наследника - писмена, с нотариална заверка на подписка - но не касаят формата на съдебния акт - в случая и при двете производства, районният съд "разпорежда" да се извърши вписването. Приемането на наследство, което се приема от наследниците с изричен акт обективиращ волеизявлението им, не може да бъде нищожно поради порок липса на форма вписването. Ако самото вписване е извършено при неспазване на формата на съдебния акт или при наличие на пороци, обуславящи нищожността му /чл. 270, ал. 1 и ал. 2 ГПК/, то това не може да засегне своевременно изразената, в рамките на прекратителния по чл. 61, ал. 1 ЗН срок, воля да се приеме наследството по опис, ако такова волеизявление е регистрирано в съда. В този случай, при евентуална нищожност на съдебния акт, делото ще следва да бъде върнато на районния съд за валидно произнасяне по висящото искане за приемане на наследството по опис. Въпросът за правните последиците на искането за вписване приемането на наследството по опис, направено след изтичане срока по чл. 61, ал. 1 ЗН, не е въпрос в рамките на "предмет на спора" на делото пред районния съд, тъй като не е в кръга на предвидените от цитираните разпоредби на закона необходими процесуални действия - арг. чл. 533 - 539 ГПК, чл. 553 - 559 ГПК. Писмено заявление на наследника по закон за приемане на наследството по опис, направено в срока по чл. 61, ал. 1 ЗН, след осъществяване на описа подлежи на вписване в особените книги на съда по разпореждане на съда. Вписването, съгласно чл. 7 от Правилника за вписванията /П./ се извършва по разпореждане на съдията. Действията на съда по вписването не касаят нищо повече от разпореждане да се впише съответно подаденото заявление и да се пристъпи към опис на имуществото, сключено в наследството, извършено от районния съдия или по нареждане от същия на общинския съвет или кметството. Т. е. съдебният акт на районния съдия в производство по чл. 61 ЗН е достатъчно да съдържа волеизявление за вписване, след като законодателят е вменил в правомощията на съда само това. Срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН е съдебен, процесуално-правен, тъй като касае определен период от време, в който може да бъде сезиран районния съд, за извършване на определени процесуални действия, може да бъде удължаван, по принцип давностните срокове се характеризират с това, че в определения период от време е налице бездействие на носителя на субективното право. Преклузивните, пресекателни или прекратителни срокове - прекрaтяват самото право - т. е. с тяхното изтичане, субектът в чиято тежест е вменено спазването му, губи това право. В хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗН наследникът губи правото да приеме наследството по опис, а като правна последица - в производство по чл. 31, ал. 1 ЗН молителят-ищец губи възможността предявеният от него иск за възстановяване на накърнена запазена част срещу трето лице-бенефициер на безвъзмездното разпореждане, т. е. извън лицата, призовани към наследяване, да бъде уважен. Изложените съображения обуславят извод за основателност на касационната жалба. Изводът на съда, че разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК е приложим само по отношение на съдебните актове, но не и за постановените решение в охранителното производство, е неправилен. Възприетата от въззивния съд теза противоречи на чл. 540 ГПК, която правна норма визира приложимостта, при неуредените хипотези на охранителното производство, на общите правила на исковия процес в охранителното производство, като чл. 270, ал. 2 ГПК не попада в изрично посочените изключенията от приложимите правила. Неправилен, необоснован и несъобразен с данните по делото е извода на съда относно възприетата правна квалификация на заявения иск - като такъв за установяване на факта, че липсва решение за вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН по заявеното искането за приемане на наследството по опис, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК - за несъществуване на право. В исковата молба на С. Ч. се сочи, че по ч. гр. д. № 3318/2007 г., образувано по искането на И. С. И. и П. С. И. за приемане на наследството, останало от техния баща С. И. С. по опис, постановения съдебен акт - разпореждане от 14.03.2008 г., е нищожен тъй като не е решение, а разпореждане от закрито заседание със съдържание "на основание чл. 61, ал. 1 във вр. с чл. 49 от ЗН приемането на наследството по опис да се впише в книгите по чл. 49, ал. 1 ЗН в деловодството на съда". След като по същество искането на ищцата С. Ч. касае установяване, със силата на присъдено нещо между страните по спора, че няма надлежно по съдържание решение на съда в смисъл на властническо волеизявление, скрепено с държавната принуда, то правилната квалификация на иска е чл. 270, ал. 2 ГПК и се обосновава с твърденията ни по исковата молба, че нищожността произтича поради неспазване формата на съдебния акт - валидната форма е решение, а липсата на такъв акт прави невалидно /нищожно/ като форма всяко друго произнасяне, а искането за прогласяване нищожността на вписването в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН и за заличаване на вписаното обстоятелство това са искания /в случая приети като такива с акцесорен характер/ които не са разгледани, доколкото е отхвърлил основния иск. Възприетата с обжалваното решение теза на въззивния съд относно правната квалификация на иска е неправилна, поради което неправилно се явява и постановеното съдебно решение с което е обезсилено решението на районния съд. Правилно, както е поддържано и от самата ищцова страна в първата инстанция, заявеният иск има за предмет прогласяване нищожността на "съдебен акт", постановен в производство по чл. 61 ЗН поради несъответствието му с изискване за форма според закона и нищожността на самото вписване. Недопустима се явява квалификацията, дадена от въззивния съд, тъй като искът по чл. 124, ал. 4 ГПК не може да има за предмет установяване лисата на валидно съдебно решение като производство по установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение. Съдебното решение, произнесено в писмена форма в охранителното производство, не е факт, като обективно настъпило обстоятелство или такова, настъпило в резултат на действието или бездействието на субекта - материално легитимиран ответник по заявения иск. Наличието на валидно съдебно произнасяне, а произнасяне на съда по ч. гр. д. № 3318/2007 г. на РС-Шумен е налице, не може да бъде опровергано под формата на установяване несъществуването му като "факт с правно значение" с оглед на неговия характер като защита - санкция на компетентен съдебен орган. По тези съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото се върне на въззивния съд, за ново разглеждане в предметната рамка на проверката за законосъобразност на решението на районния съд по разгледания иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, по реда на чл. 294 ГПК, в правомощията на чл. 258 и сл. ГПК. Ето защо и на основание чл. 293 ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия