Определение № 10786 от 11.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8617/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на главния архитект на Столична община – район „Слатина“ против определение № 3248 от 26.03.2024 г., постановено по адм. д. № 6787/2023 г. по описа на Административен съд София - град. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответниците – Г. А. А. и Е. М. А., в писмен отговор, оспорват частната жалба и молят обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от страна с правен интерес от обжалването, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: С определение 1554 от 12.02.2024 г., постановено по адм.д. № 6787/2023 г. първоинстанционният съд оставя без разглеждане жалбата на Г. А. А. и Е. М. А. против заповед № РСЛ23-РА50-2/18.01.2023 г. на главния архитект на район „Слатина“ - Столична община, с която на основание чл.135, ал.3 и ал.6, чл. 134, ал.1, т.1, вр. ал.2 и чл. 134, ал.2, т.6, чл. 124а, ал.2 ЗУТ, чл. 110, ал.1, т.3, чл. 115, чл. 31, ал.2, ал.4 и ал.5, чл.32, чл.27, ал.2 ЗУТ, чл. 103, ал.4 и чл.104, ал.1 ЗУТ е разрешено: 1. Изработване на проект за подробен устройствен план – изменение на план за застрояване (ПУП-ИПЗ) в обхвата на УПИ VІІ-170 (ПИ с идентификатор 68134.704.170 по КККР), кв.166, м. Гео Милев по плана на гр.София, район „[район]“, с административен адрес: [адрес] в частта на разрешеното изработване на проект за допълващо застрояване (Г), с к.к до 3,5 м., допряно до основното и свързано допълващо застрояване (Г), с к.к. до 3,5 м. в УПИ V-169 на общата имотна граница, определяне на височината (етажност) и функция на допълващото застрояване в двата имота, предвидено с действащ ПУП, прекратява производството по делото поради липса на правен интерес на жалбоподателите за оспорване на административния акт и осъжда Столична община да заплати на заинтересованите страни И. И. И., М. И. И., С. Г. А., Е. Л. Г. и К. Л. П. сумата от 300 лв. разноски, представляваща направени по делото разноски. С обжалваното определение Административен съд София - град отхвърля искането на главния архитект на Столична община – район „Слатина“ за изменение на постановеното по делото в частта му за разноските. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че разноските, направени от заинтересованите по делото страни, не са дължими от жалбоподателите и не следва да се понесат от тях, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на делото и той следва да понесе тези разноски. Приема, че ответникът не е осъществил процесуално съдействие за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса – предмет на производството пред него – чл. 9, ал. 4 АПК, като разясни на собствениците на съседния УПИ V-169 (жалбоподатели по делото), че свързаното допълващо застрояване е по сега действащия ПУП и не се създава с мотивираното предложение на заявителите – заинтересовани страни по делото и при условие, че многократно е бил уведомяван, че спорът е за свързаното допълващо застрояване. Сочи, че отговорността за разноски е изградена най-общо върху идеята за неоснователно предизвикване на делото, поради което разноските се присъждат върху ответника, когато е дал повод за завеждане на делото. Приема, че причината за обжалване на заповед № РСЛ23-РА50-2/18.01.2023 г. на главния архитект на район „Слатина“ - Столична община е именно поведението на ответника, който от една страна приема като заинтересовани страни жалбоподателите, като собственици на съседния УПИ, видно от адресираното до тях съобщение по чл. 124б ЗУТ за издадената заповед, указва им възможността за оспорване на заповедта, а от друга страна не е указал дължимото и поискано от тях съдействие, което е дало повод за завеждане на делото. По тези съображения съдът отхвърля искането за изменение на постановеното по делото определение, в частта му за разноските. Обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон. Отговорността за разноски зависи от изхода на правния спор. Съгласно чл. 143, ал. 4 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството по делото, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. Неправилно първоинстанционния съд тълкува разпоредбата и приема, че разноските следва да се възложат на страната издала административния акт, която е ответник по делото при положение, че жалбата срещу този административен акт е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Съгласно чл. 143, ал. 3 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 143, ал. 4 АПК регламентира, че когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. Тези разноски се възлагат на страната, която неоснователно е предизвикала правния спор. Незаконосъобразен е изводът на съда, че разноските следва да се заплатят от издателя на административния акт, тъй като същият не осъществява процесуално съдействие за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса – предмет на производството пред него и не разяснява на жалбоподателите, че свързаното допълващо застрояване е по сега действащия ПУП и не се създава с мотивираното предложение на заявителите – заинтересовани страни по делото, както и че органът съобщава заповедта на Г. А. А. и Е. М. А.. Дали органът е допуснал съществено процесуално нарушение е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на оспорването. Освен това извън правомощията на административния орган е да извършва преценка, относно наличието на правен интерес от оспорване на заповедта на лицата, които същият уведомява за издадения административен акт. С оглед на изложеното обжалваното определение е незаконосъобразно, поради което същото следва да се отмени, като се постанови друго определение, с което постановеното по делото определение, в частта му за разноските да се измени като се осъдят Г. А. А. и Е. М. А. да заплатят на И. И. И., М. И. И., С. Г. А., Е. Л. Г. и К. Л. П. направените по делото разноски в размер на 300 лв., представляващи заплатено възнаграждение за вещо лице. Искането за присъждане на разноски на частния жалбоподател в настоящото производство, е неоснователно. При осъществяването на инстанционния контрол по специалния ред на чл. 248, ал. 3 от ГПК, във вр. чл. 144 от АПК не е дължимо присъждането на разноски. Това е така, тъй като съгласно трайната съдебна практика производството по чл. 248 от ГПК не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. Произнасянето на съда е по искане на страна за изменение на вече постановен акт, поради което нови разноски не се дължат, тъй като интересът в това производство не е самостоятелен и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса. Ето защо и доколкото определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК, което е предмет на разглеждане в настоящото производство, е постановено на основание чл. 248 от ГПК, във вр. чл. 144 от АПК, разноски в производството по определяне на разноски по делото, не се дължат и не следва да се присъждат в настоящото производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,